„Стига с този Бакман!“

"Не разбирам хората, които горят от нетърпение да се пенсионират. Как е възможно човек цял живот да копнее за деня, в който ще се окаже излишен?"
Из „Човек на име Уве“
Може би вече няма четящ човек в света, който да не знае името Фредрик Бакман. Той е един от най-четените и обсъждани съвременни автори. Особено у нас.
Със своя изключителен стил на писане, неговото име започна да се свързва с емоционални и чисто човешки истории, но в същото време за някои стана клише, което предизвиква реакции от сорта на „Стига с този Бакман!“. Или поне на мен са ми го казвали.

Когато започнах блога си в началото на месеца много се чудих как да включа Бакман в него. Толкова обичам този автор и героите, с които ме е запознал, че исках той да има специално място и в моето книжно интернет пространство.
Знам, че скоро, отново от „Сиела“, ще ни зарадват с негов роман, продължение на „Бьорнстад“. Мислех тогава, когато прочета книгата и напиша ревю за нея, да кажа няколко думи и за предходните романи. Но не искам да чакам.
Реших, че ще направя една статия, в която да отговоря на един простичък въпрос „Защо Бакман!?“. Или както е модерно да се каже: Ще направя един трибют. Най-малкото се надявам, ако някой все още не се е докоснал до този автор, след тази статия да го направи.
Всичко започна с Уве.
Ах, този Уве .. един от най-обсъжданите мъже у нас след Григор Димитров и Бойко Борисов. И даже като се замисля сериозно, май наистина е така.
Определено много време мина докато се запозная и с Бакман, и с Уве. Една приятелка ми препоръча книгата, но на мен ми отне може би около година, докато се реша да я започна. Даже вече беше издадена втората книга на Бакман у нас и заради нея реших да започна да чета „Човек на име Уве“. 
Няма да забравя, че едва издържах първите 20 страници. „Какво чета изобщо?“ беше първата ми мисъл за книгата. И изведнъж ... нещата коренно се промениха. Бакман откри пред мен един човек с главно „Ч“. Човек, който може да научи всички ни, че не бива да забравяме да сме хора, дори и в най-тежките моменти. Видях как един „темерут“ може да се окаже толкова по-човечен и съпричастен от всички хора, които са лицемерни в обществото ни по принцип.
Още с първия си роман, Бакман ме спечели. Това му е хубавото на него – някакси умее да съчетае забавното, с леката драма, и дори с трагичното. Както в един момент се смееш със сълзи, ако си по-чувствителен, в следващата секунда плачеш от това, че историята е докоснала сърцето ти. И дори да си темерут като Уве, няма да останеш равнодушен към историята, която ти представя автора.
Бакман ги умее тези неща.
Неговото писане е емоционално, историята има своето развитие, а героите са натоварени с толкова смисъл, че дори да не харесаш някое тяхно действие, в края на всеки роман обикваш всеки един от тях. Когато завършиш история на Бакман дълго те държи „книжният махмурлук“. Не за друго – просто искаш още малко героите да поживеят в ума ти.
След като приключих с „Човек на име Уве“, без да се замислям си взех “Баба праща поздрави и се извинява” и „Брит-Мари беше тук“.

Просто не се и съмнявах, че Бакман е написал отново истории, които ще са по вкуса ми. За тези две книги веднага мога да кажа, че съм забелязал една много интересна взаимовръзка, а именно – че хора, които много харесват „Бабата“ не възприемат „Брит-Мари“. И обратното.
Аз лично съм от първите.
Бабата“, поне за мен, е много по-лична книга. Може би, защото си имах една баба, която свързвам изцяло с тази на Елса – симпатично луда, с развинтено въображение и голямо чувство за хумор. Да, съседите може да ги прави на луди, но за близките си е готова да убие. Книгата е напълно различна от „Човек на име Уве“, може би дори не толкова добра, но за мен идеална.
Брит-Мари беше тук“ е много приятна книга, защото по някакъв начин е свързана с “Баба праща поздрави и се извинява”. Брит-Мари е персонаж от „Бабата“, с когото се запознаваме по-подробно в третата книга на автора. И да – определено опознахме Брит-Мари. Много хора я наричат женския вариант на Уве. И може би са прави. За мен обаче тя беше по-далечна и не можах да се свържа с нея. Хубавото обаче бе, че стилът на писане и начинът на разказване на истории на Бакман не се бе променил и това задържа интереса ми върху книгата.  
След това дойде ред на Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“.

Една история, която се чете буквално за 20 минути. Един топъл разказ за умението как да се справим с болката и загубата. За това как една болест може да ти отнеме някого, но може и да те накара да погледнеш на него по различен начин. Това е разказ, който не може да се нарече най-доброто от Бакман, но той за пореден път пише за това как някои хора може да са малки, но имат голямо сърце.

Когато от „Сиела“ обявиха, че ще излезе още един роман от Бакман определено се надявах да ми хареса. Този път не бях убеден дали това ще стане, защото имаме безброй примери, в които авторите се изчерпват или започват да буксуват на едно място, без да има и спомен от предните им произведения. 

Не исках това да става и с Фредрик Бакман.

С „Бьорнстад“ обаче той не само, че не ме разочарова, а напротив – вдигна летвата още по-високо.
Това определено е най-добрият роман на Бакман. Прочетох го за два дни. Просто стоях до 5 ч. сутринта и не можех да се откъсна от историята. Развитието на сюжета, описанието на чувствата на героите, плавния ритъм, с който се движи всичко, наблягането на проблемите за нашето общество, финалът. Всичко беше толкова изпипано, че без колебание бих казал, че „Бьорнстад“ е един шедьовър.
Преди време прочетох една мисъл в интернет, с която се солидаризирам изцяло – “Вички се влюбват в Бакман, защото не знаят как да не го правят.”
Един автор, който често е оплюван за това, че всъщност е блогър. За това, че всъщност не е толкова добър, а е хвален прекалено. За това, че е толкова „комерсиален“. Дори и за някого тези нещa да са напълно верни, то за мен нещата на този автор са задължително четиво.
И дори да чуя още сто пъти „Стига с този Бакман!“, това няма да ме спре да го препоръчвам на всеки, който иска да прочете история, която е за малките, но все така важни, неща от живота.





ТОП 5 на най-четените ревюта:

„Бащата на другия“ – история за битките на едно дете

В сърцето на Странджа е още по-вълнуващо!

Тънкото изкуство (да знаеш за какво) да не ти пука

„Мечокът и Славеят“ – една магична снежна приказка