Две книги - едно ревю: „ЧУДОто“

„Всеки човек на този свят заслужава овации поне един път в живота си, защото ние всички правим едно и също - превземаме света.“
Чудо“, Ар Джей Паласио

Днес ще ви разкажа за два романа – „Чудо“ от Ар Джей Паласио (представен от ИК „Бард“) и „Чудото“ от Ема Донахю (представен от ИК „Милениум“). Причината да ги събера в едно ревю не е, за да ги сравнявам. Това няма как да стане. Прекалено различни са. Единственото общо между тях са името и вярата. В единия случай чистата религиозна вяра, а в другия вярата в човека, че винаги ще избере „доброто“. Незавасимо в каква ситуация.

Не търсете съвпадения – няма да ги намерите. Това са просто две истории, които ме привлякоха с подобните си заглавия, но ме развълнуваха по два коренно различни начина.

Всичко започна с „Чудо“ ...

Още в първия момент, в който се сблъсках с романа на Ар Джей Паласио, се влюбих в историята. Знаех, че тази книга ще ми е много близка и ще съпреживея всичко с героите все едно аз съм част от техния свят. Тормозът в училище е тема, която ме вълнува от доста време, а тази книга обещаваше точно това – да наблегне на нея и да ни покаже как едно момче се справя с всичко, на което може да те подложи училищната среда. Проблем, който през годините е жестоко подценяван.

Накратко „Чудо“ ни разказва историята на Оги (Огъст Пулман), който е роден с лицева аномалия, поради което не тръгва на училище като останалите деца… но идва време и за това и той трябва да започне пети клас в училището Бийчът Преп. А ако си спомняте детството си, ако сте минали по този път съвсем наскоро или минавате по него сега, знаете колко е труден този период. Проблемът е, че Оги е едно обикновено дете с необикновено лице. Неговата задача обаче е да покаже на съучениците си, че всъщност не е толкова различен от тях. Дали обаче успява?

Някои биха казали с отегчение, че това е поредната книга на тази тематика. Че отново някой се опитва да ни обясни, че независимо как изглеждаме всички сме равни. Че отново някой ще ни втълпи, че училишето всъщност не е толкова безопасно място. Истината е, че „Чудо“ наистина ни показва тези неща, НО авторката ни кара да съпреживеем болката на Оги и да разберем, че наистина нещата понякога стоят по този не толкова весел начин.

Книгата е в категория „детски роман“ и начинът на писане на Паласио отговоря изцяло на това. Но определено това е плюс за романа. Цялата история е написана по един наивен детски начин – без излишни обяснения, без излшни напудрени изрази, абе ... „първична“ книга. Каквито са и самите деца – когато им се иска казват думата „урод“, но в следващата глава вече защитават Оги от „вагабонти“ (както казва ядосано майка му). Друго много положително нещо в самото оформление на книгата е, че различните части са написани от името на различните герои в нея. Така може да погледнем върху историята от няколко гледни точки, а и по този начин се добавят още слоеве на всеки герой от книгата, което им придава по-голяма значимост за романа и ги прави еднакво главни, начело с Оги.


На мен лично единственото нещо, което не ми хареса е финалът – прекалено сладникъв, прекалено очакван, прекалено ... „Дисни“. Като цяло обаче препоръчвам книгата на всички – обещавам ви да се влюбите в Оги. В неговия силен характер, в неговата вдъхновяваща жажда за нормален живот. До толкова ще го обикнете, че ще разберете наистина какво е да живееш с такова лице и заедно с него ще съпреживявате всичко. Сигурен съм, че и ще намерите много неща по които си приличате с Оги. Не само, ако сте луд фен на „Междузвездни войни“ като него, например.

„Чудо“ е книга, в която всяко изречение е силно само по себе си, но не натежава на читателя. „Чудо“ е книга, която ни показва всъщност колко силни можем да бъдем, стига да повярваме, че сме важни за някого.

*Паласио допълва, че въпреки хилядите запитвания за продължение на романа тя смята, че това не е необходимо. Книгата обаче не се размина с филмова версия, която по мое мнение обаче няма нищо общо с книгата.

... и продължаваме с „Чудото“.

Тук вече се потапяме в съвсем различна атмосфера. Различни герои. Различно време.

Книгата на Ема Донахю ни пренася в средата на деветнайсети век и ни запознава с една обучена медиинска сестра (голяма рядкост за това време), която е изпратена в провинциална Ирландия да осъществи двуседмично денонощно наблюдение над единайсетгодишно силно набожно момиче, за което се твърди, че не е поемало храна от почти пет месеца. Естесвено, нещата не са толкова прости – около случая има много въпросителни, като най-голямата е: Чудо или измама е това?

Медицинската сестра Елизабет отива с нагласата да разобличи измамниците, които твърдят, че човек може да оцелее без храна, но с течение на времето тя започва да се привързва към момичето (Ана) и да си задава въпроси като „Каква страшна тайна е накарала това будно и чистосърдечно дете завинаги да откаже да се храни?“.

Интересна подробност е, че „Чудото" е вдъхновен от истински случаи на "гладуващи, постещи момичета" от викторианската епоха. Те най-често са на тийнейджърска възраст и твърдят, че могат да оцелеят без храна, а в някои случаи имат и други феноменални качества, които отдават на вярата си в Бог. Някои от тези девойки очевидно са били измамнички, които са разобличавани. Например едно момиче е било изпратено в болница, където са намерили откраднати кифлички, скрити във възглавницата му. Но е имало и наистина трагични случаи, в които, когато са поставяни под наблюдение, тези млади жени още повече са се отчуждавали, а и понякога са умирали.

„Чудото“ е един интересен роман. Нямам предвид като история, а като концепция. В него сякаш в един и същи момент не се случва нищо, но и се случват хиляди неща наведнъж. Това е роман за семейните ценности, докъде може да стигне една майка и най-вече за вярата. В книгата се поставя на преден план въпросът до къде е приемливата граница да се поставя религията над всичко? Да приемаме ли буквално светите писания? Определно на моменти се ядосах на това, което чета, защото се сещам и за примери в съвремието за прекомерна религиозност, които не правят нищо друго освен да вредят на човека.

„Чудото“ е книга, която ни кара и да се замислим дали във всяка една ситуация трябва да сме безупречни и да следваме правилата или е полезно от време на време да слушаме сърцето си? (колкото и тривиално да звучи) Това е книга, в която Ема Донахю майсторски пресъздава мрачната атмосфера на забутано селце, обзето от мистицизъм, предразсъдъци и жестокост, но и създава ярки образи, които навяват сериозни размисли за цената на човешкия живот и за силата на волята. И въпреки, че за някои финалът може да е малко в повече, накрая определено няма да останете безразлични.

Ема Донахю
Което и „чудо“ да изберете да прочетете, няма да сбъркате. И двете книги носят и плюсовете и минусите в себе си, но определено са две различни истории от масовката, които заслужават вниманието на всеки.

Популярни публикации от този блог

„Стига с този Бакман!“

„Бащата на другия“ – история за битките на едно дете

В сърцето на Странджа е още по-вълнуващо!