„Невърмур“ – идеалното място за прокълнати деца

"Работата е там, че – от гледна точка на Обществото, – ако не си честен, упорит и смел, няма значение колко си талантлив."

Преди няколко месеца, бях напълно убеден, че съм приключил с детското фентъзи. Тези книги ми се струваха скучни  и си мислех, че просто най-накрая съм пораснал и подобна литература вече не ме влече. Опитах да се впечатля от някои заглавия, дори преди няколко години започнах Пърси Джаксън, но не. Нямаше сила на земята, която да ме накара да се върна към тази литература, а с риск някои мои четящи приятели да се отрекат от мен, специално Пърси, изобщо не го довърших (стигнах до втората част).

Явно обаче не съм попаднал на точната книга. Явно трябваше да прочета „Невърмур“.
Към първия роман на Джесика Таунсенд ме насочи приятелка, която с такова вълнение разказа за книгата и толкова често използва думата „яко“ и „готино“, че събуди интереса ми към това заглавие. След това, като прочетох, че историята е сравнявана с тази на Хари Потър, тотално се навих да пробвам отново да се потопя в този жанр, за да видим дали поне тук ще имам успех.

Накратко книгата разказва историята на симпатичната Мориган Врана, която е прокълната и още в първите страници на романа разбираме, че тя трябва да умре на 11-ия си рожден ден. Родена е на Срединощ, най-злополучния ден, в който може да се роди едно дете. Този ден те обрича още при раждането, че животът ти няма да е дълъг. Освен това те обвиняват за всички местни нещастия – от градушки до сърдечни удари. И ето че градският часовник отново отброява часовете до Срединощ, а Мориган и близките й очакват изпълнението на присъдата й.
Но докато стрелката наближава полунощ, тя е спасена от чудноватия и забележителен Юпитер Норт. Преследвани от страховитите Ловци от дим и сенки, двамата успяват да стигнат до Невърмур. Място, на което Мориган ще срещне говореща котка – иконом на хотел, ездачи на дракони, място, където хората скачат с чадъри и притежават редица специални умения.

Там Мориган открива, че Юпитер я е избрал да се състезава за място в най-престижната организация на града: Чудното общество. За да влезе в него, тя трябва да мине през четири трудни и опасни изпитания в надпревара със стотици други деца, всяко, от които притежава някакъв невероятен талант, открояващ го от другите – талант, какъвто Мориган смята, че самата тя няма. И накрая до някъде се оказва и права.

Няма да ви лъжа – романът ми тръгна много трудно. Първите 30 страници едва ги измъчих. Прекалено много описания, които буквално не носят никаква информация. На моменти спирах и се чудех дали изобщо да продължавам. Навлизането в този нов свят за мен беше доста бавно. Мислех си, че цялата книга ще е такава и накрая просто ще се окаже една претенция.

В момента се радвам, че не се отказах.
„Невърмур“ е една много лека и определено интересна книга. След като Мориган попада в този невероятен град, на нея започват да й се случват толкова много чудати неща, че буквално не можеш да спреш да четеш, за да видиш как ще се развие това приключение за нея. Оказа се, че Джесика Таунсенд има много добро чувство за хумор, което се усеща от страниците на книгата. През по-гоямата част от романа атмосферата е супер мрачна (още на първата страница те посреща погребението на Мориган), но това не спира героите да се шегуват, да говорят нелепи неща и да те забаляват. Като това изобщо не те дразни. И въпреки че след първите трудни 30 страници в развитието на сюжета има още доста описания, които на моменти натежават, като цяло стилът на писане на авторката ми хареса и определено ми беше приятно да чета за изпитанията на г-ца Врана.

Да, не мога да кажа, че книгата е някаква супер оригинална и ще ти увисне ченето от удивление докато я четеш. Например аз бях сигурен, кой е лошият в книгата още при първата му „загадъчна“ поява – нямаше интрига за мен. Но пък има говореща котка, която е съркастична почти колкото съм и аз.
Определено виждам защо сравняват книгата с поредицата за Хари Потър. Когато се замислих по-подробно открих прототипи на всеки един от героите на Роулинг в „Невърмур“. Самата атмосфера е същата, а и писането на авторката и обратите в сюжета са точно в стил Хари Потър. Но в крайна сметка се радвам, че докато четях не задълбах в тази посока, а се насладих на книгата извън това търсено сравнение и определено светът на Джесика Таунсенд ми допадна доста. Просто е ясно, че добавям още една поредица към моя безкраен списък с книги, които трябва да прочета. 

Най-големият минус обаче е, че детето в мен вече освен писмо от „Хогуортс“ ще започне да чака и покана от Чудното общество, за да участва в изпитанията за влизане в него. Не ми е лесно. А, ако прочетете „Невърмур“ съм сигурен, че и вие ще се чувствате по същия начин.

Популярни публикации от този блог

„Стига с този Бакман!“

„Бащата на другия“ – история за битките на едно дете

В сърцето на Странджа е още по-вълнуващо!