Смъртта е занимание самотно, въпреки че е навсякъде

„Още докато говорех, мъглата се появи на отсрещната страна на улицата. Поколеба се, сякаш се оглеждаше да ме види, а после, в потвърждение на параноидните ми подозрения, се промъкна отсам и се разстла в граадината на Кръмли, угаси коледните светлинки в портокалите и лимоните и тъй задави цветята, че те стиснаха устни.
-Как смее да нахлува тук? – викнах аз
-Тя не е единствената – отвърна Кръмли“

„Смъртта е занимание самотно“ е първата ми среща с Рей Бредбъри. Една среща, която мога да определя като мистична, интригуваща и наелектризираща до самия финал. Книга, която определено прави впечатление. Не само заради своето заглавие.

Историята разказва за мъгливо градче в щата Калифорния, където времето е спряло. Тук влакчето от лунапарка прилича на заспал динозавър, червен трамвай искри на завоите, петролните сонди стенат на брега. Тук мъртвец е открит в потопена клетка, приютявала някога лъвове.
Близо до този опустошен бряг с рушащи се бунгала, млад писател с богато въображение плете фантастични разкази на шумната си пишеща машина. Но започват да се случват странни неща: поредица загадъчни телефонни обаждания, водорасли на прага, зловещи „инциденти“ с приятелите му. С помощта на детектив Кръмли и една бивша кинозвезда, писателят ще се опита да намери връзка между странните събития и ще разкрие истината за собствените си творчески способности.

Въпросът е, дали главният ни герой е по следите на сериен убиец, или го преследва самата Смърт?

„Смъртта е занимание самотно” е определяна като една от най-зрелите и завършени творби на великия американски писател Рей Бредбъри. И въпреки че не съм чел нищо друго от автора, аз мога да се присъединия към това твърдение.

Романът до последно държи своите читатели в очакване на това как точно ще се развият събитията. На моменти дори си мислиш, че просто няма да има логично обяснение за случващите се неща. Но определно такова обяснение има и развръзката е повече от задоволителна. Това е книга, която не дразни с измислен или пресилен финал – напротив! Той просто допълва цялата картина.

Аз наистина усещах тази книга като картина и виновен за това е Рей Бредбъри. За мен той не пишеше – той рисуваше. По принцип не харесвам по-описателните книги. Изнервят ме и ми доскучават. Тук обаче Бредбъри вкарва такава атмосфера, толкова мистична, загадъчна и описателна, че четеш и си представяш с подробности света, в който са попаднали неговите герои. Много ми хареса как авторът прави лошото време главен герой в книгата – мъглата, дъждът и дори морето са предшественици (и дори съучастници) на Смъртта. Само появата им казваше много повече отколкото няколко изписани страници.
Рей Бредбъри
И както това е един от плюсовете на книгата, то определено това е и от големите нейни минуси. Определено стилът на писане на Бредбъри не е за всеки. Може би на много хора всички тези описания ще дойдат в повече и може би дори ще са прави. На два пъти и на мен ми се искаше сюжетът да се развива с една идея по-бързо. Но когато затворих книгата и осмислих това, което съм прочел, разбрах, че това писане просто наистина е било необходимо за изграждането на целия този свят.

Много ми хареса една от основните идеи на книгата, а именно, че дори когато си най-самотен за теб има надежда. Надежда, че някой там иска да е с теб и че не си сам на този свят. Надеждата дори се проградва в ума на един луд убиец, който я прилага в неговата логика да убива.  

Като цяло книгата ми хареса, защото за мен тя е един хибрид между любимия ми жанр, а имено криминалния, с по-мистични и дори на моменти фантастични мотиви.

ТОП 5 на най-четените ревюта:

„Стига с този Бакман!“

„Бащата на другия“ – история за битките на едно дете

В сърцето на Странджа е още по-вълнуващо!

Тънкото изкуство (да знаеш за какво) да не ти пука

„Мечокът и Славеят“ – една магична снежна приказка