Book Adventure Club

„Ракията си беше свършила работата. Бяхме блажено пияни и се отдадохме на безумие, родено от страх. Носехме се по някакво черно море и целта ни беше само една – да не се удавим.“

„Ние, удавниците“ е книга, която буквално ме завладя. Без проблеми. Така както морето го направи оше в пърия миг, в който го зърнах преди години. Роман, който въпреки големия си обем не ме накара да се прозявам от скука дори за една секунда, а с огромно желание разлиствах страница след страница, за да се въвличам в приключенията на моряците от датското градче Марстал.

Това е книга, която отдавна стои в нас и ми беше препоръчана от Маги, но заради големия й обем я оставих за момент, в който имам повече време. Уцелих идеалното място да я прочета – на своята ранна лятна почивка, на брега на морето и имах най-идеалният фон за този роман – шумът на вълните.

А Карстен Йенсен ме потопи в една от най-интересните истории, към които съм посягал последните години.

В „Ние, удавниците“ са преплетени както лични истории на моряци от градчето Марстал на остров Ерньо, така и факти от датската история в продължение на 100 години. Всичко това, вплетено в едно, ни оформя един разказ за това какво е морето за моряците, какъв живот живеят те, на какво са подложени близките им и въпреки че повечето са наясно, че съдбата им е да са удавници, те не познават друг живот извън този, в който са на кораб и плават. Йенсен изрично предупреждава, че книгата е фикция, но може би, защото самият той е от Марстал и баща му е бил моряк, придавата толкова голяма автентичност на героите, че докато четеш книгата ти абсолютно вярваш, че тези хора са живяли и са оставили реален отпечатък в историята.

Точно заради големия период, който обхваща романът, централните образи постоянно се сменят, но всички те имат нещо общо – обединяват всички останали герои около себе си. Като започнем с чудатия Лауридс Мадсен, който отива в Рая, но се завръща заради ботушите си и продължим с най-малкия му син Алберт, който по-късно става влиятелен корабовладелец и завършим с Кнуд-Ерик, който неволно става както негов наследник, така и негов достоен син. Всички те разказват както личните си премеждия, чувства, мисли, така и историята на цял един народ, който е влюбен в безкрайния морски хоризонт.

През целия роман нашият разказвач е безименен. Той стои встрани, някъде там в тълпата и разказва от първо лице какво се случва с нашите главни герои. Предава събитията като един своеобразен репортер - през неговите очи ние виждаме техния живот, реакциите на околните след някоя случка, последиците от изборите им. Но винаги е там – на различна възраст, с различна работа, с различни цели. Това обаче придава на разказа много голяма правдоподобност и те кара и да се почувстваш като част от историята на тези моряци. Като един удавник.

„Ние, удавниците“ е събрала в себе си всички възможни емоции – щастие, тъга, ревност, омраза, любов, страх, разочарование. Книга, която е толкова човешка, че те стиска за гърлото, разсмива те, на доста моменти може и да се поплаче. Това е книга, която описва един живот - от раждането до смъртта, каквато и да е тя.

Карстен Йенсен

Йенсен е един от най-добрите разказвачи. Приложил е всички свои знания за кораболването, морето, хората и ги е поднесъл вълнуващо. Изненадващи събития се случват на всяка страница, диалозите са брилянтни, а цялата книга е едно бижу от към размисли за живота и не само. Ако сте от хората, които обичат да вадят цитати от книгите, които четат, определено ще имате нужда от лист и химикал до себе си докато се потапяте в тази.

Няма да ми стигне мястото, за да ви опиша всичко, което ме накара да почувствам тази книга. Историите, в които ме въвлече. Не искам да ставам досаден. Но едно е ясно - след като прочетох „Ние, удавниците“ още по-силно заобичах морето.

Това е една мощна книга, която те притегля толкова силно към себе си, че не можеш да я оставиш. Пламенна, романтична история, която обхваща над сто години от датската история – години на война и любов. Огромна е по обем, но оше по-огромна като влияние върху читателя. Това е едно морско приключение, което има своите бурии и водовъртежи, но те печели с чисто човешката си природа.

„Ние, удавниците“ е книга за хората, които обичат добре написаните романи, вълнуващите истории и не ги е страх от удавяне. Защото, повярвайте ми, този роман буквално ще ви засмуче в своя литературен водовъртеж и вие няма да искате да се спасите. J

CONVERSATION

„Когато си заобиколен от неограничени възможности, едно от най-трудните неща е да се откажеш от тях.“

Първата ми среща с Мураками беше в една гора, изпълнена с много мистицизъм и сюрреализъм.

„Норвежка гора“ ме грабна още с първите страници. Мураками е чудесен разказвач и умее много красиво да си служи с думите, просто няма как човек да остане безразличен и да не навлезе навътре в гората от емоции, бушуващи някъде в Япония.

Макар и заимствано от песен на Бийтълс, името на романа има голямо значение, но това читателят сам ще разбере с течение на повествованието. В гората читателят може да се изгуби, може да остане сам със себе си, може да постигне спокойствие, може дори да умре. Мотиви, които се преплитат в „Норвежка гора“.

„ – Най-важното е да не допуснеш да станеш нетърпелив. Ето още един съвет, който мога да ти дам: не бъди нетърпелив, не се отчайвай и не се напрягай прекалено дори проблемите да са така заплетени, че да не може нищо да се направи, а започни да изтегляш своя нишка, докато стане лесно за разплитане.“

Харесва ми начинът, по който Мураками изгражда героите, ситуациите и сюжета, и който те кара да се замислиш, да погледнеш на нещата от друга перспектива и да видиш живота, през очите на Тору.

„ Както самата ти каза преди , двамата с нея трябва да се спасяваме взаимно. Това е единственият начин всеки от нас да се спаси.“

Харуки Мураками

И тъй от страница на страница – станахме приятели с този чудат японец Мураками – а и с неговия не по-малко чудат герой Тору Ватанабе.

Момче с обикновен живот – с приятели, малко странни, но прекрасни – което е студент в Токио и предпочита усамотението (по възможност с хубава книга – другата голяма любов на Тору), той е влюбен в Наоко, красива, крехка и ранима млада жена. Взаимната им любов е белязана от трагичната смърт на най-добрия им приятел Кидзуки. След неговата смърт, Тору опитва да се адаптира към живота в колежа, а Наоко се оттегля навътре в свой собствен мрачен свят. На Тору му предстоят многобройни срещи, сред които с жизнената Мидори, чиято светлинка, подобно на светулка, започва да огрява тъмнината в него и освободената Рейко, която винаги има какво да те посъветва и която може да свири на китарата си безспир.

„Никой не обича да бъде съвсем сам. Но не полагам особени старания да се сприятелявам. Това е всичко. Просто ми е много неприятно, когато ме разочароват."

След края на последното изречение, човек се чувства някак странно. Все едно бродиш из гората сам и не знаеш на къде да поемеш, макар пътят да е пред теб. Книгата оставя много различни чувства и емоции. Аз със сигурност ще прочета и други книги на Мураками, но тази наша първа среща няма да забравя дълго време, може би никога.

Една история за търсенето на себе си, за любовта и за живота (добър или лош), но и история за смъртта и това, което остава след нея.

Празнота...

Автор: Темелина Трайкова

CONVERSATION

„Спечелихме битката за смисъл и у дома, и в световния печат.

Странното бе, че накрая усетихме победата си като поражение“

Това е книга, за която слушам само положителни коментари. От няколко години се каня да я чета и все не стигах до нея. Имаше момент, в който се беше и изчерпала и просто си остана като желано заглавие за четене от мен през времето.

Сега обаче мога да кажа, че „Нищо“ на Яна Телер е големият ми улов от тазгодишния базар на книгата. Книга, която разбива клишето, че „young adult“ книгите задължително трябва да са любовни, леки и неангажиращи четива. „Нищо“ е роман изпълнен със смисъл, в борбата да се докаже, че всичко има значение.

Книгата разказа за това как в първия ден от новата учебна година едно момче на четиринайсет години обявява пред съучениците си, че нищо няма смисъл, че в мига, в който се раждаш, започваш да умираш и по-добре да не правиш нищо. После напуска училище и се качва на едно дърво, откъдето постоянно напомня на приятелите си, че живеят в лъжа, в маскарад. В душите на момчетата и момичетата от класа се загнездват съмнения, че той може би е прав, и те решават да докажат не толкова на него, колкото на себе си, че все пак има неща, които не са съвсем безсмислени, които са важни и вдъхват силите и вярата да продължиш нататък.

Така в изоставена дъскорезница край провинциалното градче се появява "купчината смисъл" - всеки трябва да занесе на нея онова, което му е най-скъпо. Всичко започва безобидно, на шега, с една въдица, чифт зелени сандали и няколко комикса, но много бързо нещата стават сериозни и лични. Децата стигат до крайности, за да докажат на Пиер Антон, че не е прав, че те в крайна сметка ще станат важни, значими хора и че не всичко е загубило своя смисъл.

Това за мен беше една много тежка книга, но наистина интересна и дори бих казал гениална. Пристрастяваш се към нея и ти е интересно да видиш какво ще се случи. Телер е създала един свят, в който героите взимат решения, които ги тласкат все повече към пропастта и не всеки е готов да оцелее след това падане. Виждаме как се заражда злото, виждаме и какво го провокира. Светът днес е изпълнен с много агресия у младите, а този роман обрисува супер точно как тя покълва у тях, как те си я отглеждат и когато е готова да се покаже на повърхността, не всяко дете е готово да я овладее.

След „Чуй щурците“ това е другата книга в рамките на няколко седмици, която ме накара да се замисля за сегашното поколение. Какви са ценностите на младите, какво искат от живота. Яна Телер в „Нищо“ е показала какво са готови и да жертват тези млади хора в името на това да постигнат целта си. В името на смисъла.

Яна Телер

Не мога да подмина и писането на авторката. Изключително добро – държи те в напрежение, кара те да влезеш напълно в книгата и историята. Като читател аз нямах избор – прелиствах страница след страница, защото моят водач в историята с всяка своя дума не ми позволяваше да направя почивка. Точни, кратки изречения. Подбрани идеално думи. И въпреки че Телер е създала една антиутопия, то тя е толкова реалистична за нашето съвремие, че чак плаши.

Според мен има голям смисъл да прочетете „Нищо“. Да не кажа, че дори е задължително.

CONVERSATION

„Но не бива да осъждам онези лагерници, които поставиха своите хора над всеки друг. Кой може да хвърли камък по човек, който облагодетелства приятеля си в условия, при които рано или късно това става въпрос на живот или на смърт? Никой не трябва да съди, освен ако не се запита съвсем честно дали в подобна ситуация не би направил същото.“

„Човекът в търсене на смисъл“ и „Човекът в търсене на висш смисъл“ от Виктор Франкъл са книги, до които много отдавна искам да се докосна, но усешах, че не съм напълно готов. Аз съм на мнение, че всяка книга те намира сама в определен период от живота ти и на сила не е хубаво да четеш нещо, само защото „трябва“. Както например, ако бях прочел „1984“ на Оруел в гимназията както имах желание, не мисля, че щях да оценя тази страхотна книга подобаващо, както го направих сега.

„Човекът в търсене на смисъл“ е книга, която буквално ти присяда. Четеш и не можеш да повярваш, че тези събития са наистина част от човешката история. Това е книга, която е събрала в себе си психология, мъдрост, но и много голяма доза страдание.

Книгата е посветена на времето, което самият Виктор Франкъл е прекарал в нацистките концентрационни лагери и научените там уроци за духовно оцеляване. Въпреки годините на страдание в лагерите на смъртта, където загиват всичките му близки – майка му, баща му, брат му и бременната му съпруга, – Виктор Франкъл не престава да вярва, че животът има смисъл.

Книгата е разделена на две части.

Първата за мен беше много по-интересната. В нея Франкъл подробно описва живота и психологията на един лагерник. Разказва ни как е оцелял в тези неочвешки условия и без проблеми ни кара да съпреживеем всичко заедно с него и хилядите други осъдени на смърт само заради произхода си. С подробности авторът е разказал за мъченията, отношенията, глада, смазвашите условия за всички в тези лагери. Припомня си за премръзналите крайници, които падат буквално от човека и за психиката на лагерниците, които предпочитат да се хвърлят срещу телта, по която тече ток и да се самоубият, отколкото да останат и един ден повече в този Ад на Земята. Стряскащото на този текст е, че знаеш, че това наистина се е случвало и как тези страшни събития се забравят за момент, а те са били начин на живот за много хора. Стряскаш се как историята, ако не бъде припомняна по някакъв начин, много лесно се забравя. Но най-много се стреснах, когато четях разказа на Франкъл, който беше много подробоен, защото е писан малко, след като той се спасява от там. Това е стряскащо, зашото знаеш, че всички описани неща са истина. Не са преувеличени. Не са изменени във времето.

Като малки слънчеви лъчи обаче са примерите на Виктор Франкъл от лагерите, когато хората там са проявявали героизъм, доброта. За малките радости да видиш залеза или да останеш сам със себе си. За щастието влакът да не спре на лагер с комин или надзорникът да не ти посочи да вървиш наляво, защото тогава знаеш, че смъртната ти присъда за малко е отменена. Поне това. И, разбира се, Франкъл отделя внимание на това, че единствената причина да останеш жив в тази обстановка е постоянно да търсиш смисъла на каквото си пожелаеш. На случващото се, на живота, на страданието, ако щеш.

Втората част на книгата е малко по-теоритична, което признавам не ми беше кой знае колко интересно. Тук Франкъл обръща внимание на логотерапията – течение в психологията, което той развива, посветено на намирането на смисъл на живота, което за него е най-важното. Има доста термини, написана е на доста научен език и на моменти ми доскуча. В тази част Франкъл полага основите на своите виждания, а именно, че животът не се състои в търсене на удоволствие или в преследване на власт, а в търсене на смисъл да живееш своя живот, като той твърди, че това е най-важната отговорност на човека.

Виктор Франкъл

Според Франкъл свободата да избираш как ще посрещнеш различни жизнени обстоятелства и препятствия и какво ще е отношението ти към тях е от изключително важно значение. Всичко може да бъде отнето, но ако се възприемаш като свободен човек, то това е, което може да те спаси и да продължиш напред. Всичките тези теми той после разглежда и в „Човекът търсене на висш смисъл“, като разбира се там са много по-подробно разгърнати и доста от тях ги е свързал и с религията.

За мен „Човекът в търсене на смисъл“ е задължително четиво за всеки един от нас. Първо, за да сме запознати какво е било и никога да не позволяваме да се повтори. И второ, защото Виктор Франкъл вдъхновява и за тези 200 страници е способен да промени мисленето и живота на всеки един четящ го човек. Стига четящият да вижда смисъл.

CONVERSATION

„Наведе се и предпазливо откъсна късото стъбълце. Щеше да намери начин да го даде на Гита утре. В стаята си постави скъпоценното цвете много внимателно до леглото и потъна в тежък сън, но на сутринта, когато се събуди, листенцата на цветето се бяха сбръчкали и окапали. Това място е царство на смъртта.“

Книгата на Хедър Морис определено може да се опише като най-чаканата за пролетта на 2019 година. Тя се забави на българския пазар с около месец от първата обявена дата от „Рива“, а нетърпеливи фенове не я дочакаха на български и заливаха социалните мрежи с коментари за книгата, прочетена на английски. Е, най-накрая „Татуировчикът на Аушвиц“ се появи на български, ама изцяло суперлативните коментари секнаха.

Аз имах много големи очаквания за книгата и може би се получи добре, че преди нея прочетох други набелязани от мен заглавия и имах възможността да се сблъскам с различни коментари за романа, които малко ме „свалиха на земята“. Изведнъж, както тази книга беше толкова много чакана, така всички се отричат от нея и са разочаровани. С това моето любопитство се изостри още повече към нея и нямах търпение да разбера за какво иде реч.

Накратко в книгата се разказва за Лали Соколов и неговата невероятна любовна история. През 1942 година той е депортиран от Словакия в Аушвиц. Разбираме как изведнъж нещата за евреите рязко се променят и как изведнъж дори в страни, където се е мислело, че те няма да бъдат закачани се случва точно обратното. Още при пристигането си името му е сменено с набор от цифри и той става "32407". Затворник 32407 е изпратен да работи по строежа на допълнителни сгради в разрастващия се лагер. В основна негова задача се превръща това да не се набива на очи пред пазачите заради сприхавия им нрав. Но малко след като е разпределен, Лали се разболява от коремен тиф. Грижите за него поема мъжът, който му е татуирал идентификационния номер - френски учен на име Пипо. Французинът взима Лали под своя опека като го наема за свой асистент. Учи го как да оцелява в трудните и непредсказуеми условия на лагера.

Един ден обаче Пипо изчезва и никой никога не успява да разбере какво точно се е случило с него. Лали заема неговото място като главен татуист в концентрационния лагер - отчасти заради връзките си с французина, отчасти защото знае словашки, немски, руски, френски, унгарски и малко полски. Един ден на опашката пред него се нарежда уплашено момиче. За Лали това е любов от пръв поглед и той се заклева не само, че ще оцелее, а и че ще се погрижи Гита също да доживее свободата.

Искам да кажа, че книгата на мен ми хареса. Наистина. Като изключим финала. Но определено не е това, което очаквах. Признавам, че очаквах книга в стила на Пол Остър или Дона Тарт. Нещо, което смесва реални събития с художествена измислица по един добър начин. Още като взех книгата обаче и видях колко е тънка и с колко голям шрифт разбрах, че няма да е така.

Лали, Гита и синът им Гари

Книгата се оказа лека, разтоварваща. Въпреки темата. Повече я окачествявам като един добър тийн роман. Няма много голяма виртуозност в писането, няма навлизане в някакви детайли. Бързо стигнахме до любовната част, а ежедневието в Аушвиц беше по-скоро маркирано. Въпреки това обаче романът ми хареса – отново казвам може би заради това, че бях подготвен да не очаквам кой знае какво. Беше ми интересно как ще се развие историята на Лали, любовта му с Гита дали ще пребъде и след това, как точно войната ще се отрази в книгата, какво ще правят след това.

Финалът обаче ми дойде малко сладникав. Всичко се нареди от раз без проблеми. Намериха се в голям град, все едно живеят само на една улица, абе всичко се нареди както трябва. То може би е дорбе де. Просто ми беше ... прекалено Дисни. Знам, че историята е по истински случай и може би нещата наистина така са се случили, но просто ми дойде в повече. Не знам дали е в писането на самата авторка и дали тази история е можело да се разкаже различно, но определено си мисля, че нещата с тази книга можеше да стоят по съвсем друг начин.

Хедър Морис

НО като цяло, ако искате да се потопите в интересна история, която ще ви разсее от ежедневието може да прочетете „Татуировчикът на Аушвиц“. Книгата наистина не е лоша – просто не очаквайте да е нещо изключително.

CONVERSATION

„Ники, ако искаш да убиеш някого, просто отнеми вдъхновението му. Това се случи с мен.“

Винаги подхождам с голяма доза любопитство към дебютни романи. От една страна, защото може да не е много добре изпипан, но от друга историята ни е показвала прекалено много примери за дебютни романи, които са абсолютни шедьоври.

Със същото това любопитство подходих и към книгата на Татяна Попова „Чуй щурците“. Роман, който определено показва една различна страна на училищната среда, трилър, който дори на мен ми дойде в повече на моменти и история, която за жалост носи доста реализъм в себе си.

Накратко книгата разказва за учителя по литература Николай, който се опитва да преодолее една семейна трагедия, която е оставила отпечатък върху целия му съзнателен живот. Наблюдаваме отношенията с жена му, любовницата му и това как се справя с целия заобикалящ го свят. След като започват да се случват странни убийства и самоубийства в училището обаче, Николай и училищният психолог Емил започват да се чудят защо точно в тяхното училище се случва всичко това. Никой обаче не е наистина готов да получи отговора на този въпрос. Това е една напрегната история за нажежени отношения между учители и ученици, за насилие и секс, за стряскащи зависимости.

„Чуй щурците“ като цяло ми хареса и признавам успя да ме изненада. Идеята е страхотна, точно от трилърите, които обичам. Виждаме живота в училищата днес отвътре, с подробности. Виждаме и как са се променили отношенията не само между децата, но и между ученици и учители. Показани са ни много реалистично желанията на днешните деца, ценностите им. В какво вярват и какво искат да постигнат. Това може би се дължи на факта, че и Татяна Попова е учителка и всеки ден се сблъсква с тази реалност.

Татяна Попова

Хареса ми също така, че се обръща внимание и на един огромен проблем – подигравките в училище и как те се отразяват на децата. Не само на момента, а и в бъдеще. Защото това е един неглижиран проблем през годините и всеки си мисли, че е просто фаза, но това изобщо не е така. Някои хора дори години след като са завършили гимназия таят в себе си отчаянието и горчилката от обидите, които са понесли тогава. А това не винаги завършва добре.

Също така в книгата се намесва леко и темата за училищната ни система като цяло. Как тя не създава индивидуални личности, а едни съвременни роби, които следват определени правила и мислене, и им се втълпява, че ако не играят по тези правила, няма да успеят в живота. Което в последствие не винаги се оказва вярно. Същата теза за „отличниците“ в училище, които по-късно в живота не успяват, споделя и Ерик Баркър в неговата книга „Истини и митове за успеха“.

Всеки знае, че обичам да чета трилъри и си мислех, че книгата няма да може да ме изненада от гледна точка на сюжет. Даже по едно време бях сигурен, че знам кой стои зад всички странни случаи в училището. И въпреки че финалът се оказа класически, то определено не го очаквах.

Ако ви се чете нещо свежо и ново, от български автор, определено ви препоръчвам книгата на Татяна Попова. Kнигата ми хареса и наистина ми беше интересна. Вярвам, че и с вас ще е така.

CONVERSATION

Абонамент за: Публикации ( Atom )

Book Adventure Club

„Ние, удавниците“ – перфектното морско приключение

CONVERSATION

„Норвежка гора“ – роман за живота, любовта и търсенето на себе си

CONVERSATION

„Нищо“ – битка за смисълa

CONVERSATION

Човекът в търсене на смисъл ... да живее

CONVERSATION

„Татуировчикът на Аушвиц“ – не точно това, което очаквах

CONVERSATION

„Чуй щурците“ – един наистинa добър дебют

CONVERSATION

За мен

Търсене

Харесайтe във Facebook

по издателство

Book Adventure Club

„Ние, удавниците“ – перфектното морско приключение

CONVERSATION

„Норвежка гора“ – роман за живота, любовта и търсенето на себе си

CONVERSATION

„Нищо“ – битка за смисълa

CONVERSATION

Човекът в търсене на смисъл ... да живее

CONVERSATION

„Татуировчикът на Аушвиц“ – не точно това, което очаквах

CONVERSATION

„Чуй щурците“ – един наистинa добър дебют

CONVERSATION

За мен