Book Adventure Club

„Казвам се Рафаел Игнейшъс Финикс и съм на сто години – или ще стана след десет дни, в ранните часове на 1 януари 2000 г., когато ще се самоубия.“

Точно това изречение ме спечели и с огромно желание седнах да прочета историята на Рафаел Финикс – един човек, който е роден убиец, но среща проблеми със самоубиването си. Един роман, който с главния си герой ни напомня за Форест Гъмп или пък прилича на Алан от книгите на Юнас Юнасон за стогодишният старец, който подобно на Рафаел не скучае нито за минута. Една книга, която обещава приключния на своите читатели, но поне при мен не се получи точно така.

„Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс“ от Пол Зюсман разказва живота на едноимения главен герой, на който му е дошло до гуша. Роден в началото на ХХ век, той е твърдо решен да сложи край на живота си, когато старото хилядолетие свърши и започне новото. Но преди това иска да разкаже историята си, за да изясни нещата.Да намери смисъл в дългия си живот, продължил цял век. Да обясни защо за десет десетилията е извършил десет убийства и да разкаже подробно за всяко едно от тях.

Той решава да запише всичко, но вместо с химикалка и хартия, пише по стените на изолирания замък, който е последният му дом. Започва със съдбовното първо приключение с Емили, приятелка от детството, която ще стане негова постоянна спътница. Рафаел си спомня множеството си преживявания, безбройните си срещи... и разбира се, десетте убийства, които е извършил между другото. Без много да му мисли и без да ги планува. Просто е направил каквото трябва в точния момент.

Както каазах и по-горе, книгата обещава много приключния с Рафаел – преживял е много – втората световна война, бил е рокаджия, банкер, иконом. Като цяло неговата история описва живота през двайсети век, като, разбира се, с главния ни герой се случват много бурни ситуации, които правят всичко по-цветно. Книгата е доста добре приета от критици и читатели и наистина ми напомни на Юнас Юнасон и неговия Алан. Отделно ми хареса и как един роден убиец малко трудно достига до така желаното самоубийство.

Нещата с тази книга за мен обаче не сработиха. Попаднах на нея много случайно и се добрах да последна бройка, останала в книжарницата, но ми беше изключително досадна и скучна. Искрено заявявам, че едва я прочетох. Стилът на писане на Зюсман определено не е моя. Бавно развитие на сюжета с излишни подробности, които нито обогатяват историята, нито са нужни като цяло. Да, случките около десетте убийства са интересни, някои дори са забавни, но дотам. Цялата книга е изпълнена с обяснения от страна на главния герой, които карат четенето да натежава и да си мисля за всичко друго, но не и за това което чета.

Пол Зюсман

Друг проблем със сюжета, който аз имах е, че за мен беше предвидим. Особено финалът – очаквах как ще се развият нещата, както за самия Рафаел, така и за неговата спътница Емили. За мен в тази книга както се случиха изключително много неща, така не се и случи нищо. Всичко ми беше преекспонирано и заради излишните подробности нищо не ми изглеждаше важно. Просто един възрастен, досаден човек, говори за своя живот. Нямаше я тръпката, нямаше го забавлението.

За финал мога да кажа, че идеята на Пол Зюсман е много добра, просто мен изпълнението не ме впечатли и най-важното не ме накара по никакъв начин да се привържва към Рафаел като главен герой и да заживея с неговата история. Просто не ми подейства по никакъв начин.

CONVERSATION

„Според нея лудостта му беше съвсем приемлива, дори забавна. Човекът просто правеше каквото му скимне! Селяните не го разбираха.“

Определено имам афинитет към скандинавските автори. Харесват ми историите, които създават, ситуациите, в които поставят своите герои и различният им хумор, който присъства във всяка една тяхна творба, но е толкова премерен, че ми е на сърце. Арто Паасилина е поредното име, което ме впечатли и затвърди тези мои симпатии.

„Мелничарят, който виеше срещу Луната“ е книга, която съм си набелязал отдавна, но готините ми колеги ме изпревариха и ми я купиха като подарък. Една приказна, на моменти абсолютно абсурдна история, но съдържаща в себе си много поуки и теми над които има какво да мисли човек.

Книгата разказва за Гунар Хутунен, който един ден се появява изневиделица в едно финландско село, където купува местната мелница. Човекът мели зърното на съселяните си, отваря и дъскорезница, влюбва се в Санелма, младата съветничка към местния кръжок по зеленчукопроизводство… Човек като човек. Но с една странност – когато е обзет от много силни чувства, когато е ядосан или радостен, бесен или щастлив, Хутунен вие срещу Луната. Това си му е начинът да даде израз на душевното си състояние.

И понеже една странност влече втора, и понеже повечето хора не понасят чуждото различие, не след дълго мелничарят е обявен за луд и става обект на (почти) всеобща ненавист. Така започват неприятностите му. Съселяните му не го оставят на мира, дори когато не им пречи, а това довежда само до нови и нови беди.

Наистина не очаквах историята на Гунар да бъде изпълнена с толкова съвременни проблеми и поуки. Той е един типичен ренесансов човек, който сам прави всичко – строи мелница, лови риба, убива дивеч, но проблемите, които среща в малкото финландско село са типични и за съвременното ни общество. Ние обожаваме да се разграничаваме от различните – има ли някой по-емоционален човек му лепваме етикет и не искаме да разберем неговата гледна точка.

Гунар идва много различен за закостенелите селяни в романа и те не само не искат, но категорично отказват да го приемат. Тълпата озверява прекалено бързо, всички се обръщат срещу „лудия“ и никой не се замисля дали наистина той е такъв. Това, че имитира животни или вие, когато е самотен не интересува „нормалните“. Никой не го пита защо вие, никой не го пита добре ли е, а вместо това започва един своеобразен лов на вещици, който преминава в едно напълно нарушаване на правата на отделния човек.

Кадър от филма "Корнелиус, виещият мелничар" базиран на книгата

И както става по принцип – агресията води до агресия и Гунар започва да реагира на несправедливостите, които му се случват, с което затвърждава мнението на околните за себе си. Това е една история, която ни показва, че понякога заслепени от омраза и предразсъдъци не можем да видим по-далеч от носа си.

В цялата тази смесица от омраза, лудост и странно поведение обаче се заформя една любов, която е истинска и чиста, но и на нея й пречат всичките слухове, които витаят около ексцентричния мелничар.

Арто Паасилина

От гледна точка на писане мога да кажа, че книгата е изключително лека, чете се лесно и дори не усещаш как я преполовяваш. Не натоварва, не назидава, а през закачки и хумор авторът супер умерено разказва историята на главния герой и ни кара да му съчувстваме, да се поставим на негово място и сами да преценим дали това, което му се случва е правилно или не.

За мен „Мелничарят, който виеше срещу Луната“ е поредната книга, която ни показва, че да си различен изобщо не е лошо – напротив! По този начин светът е по-шарен, изпълнен с много различни хора, които да опознаеш и научиш нещо ново от тях. Като например – кой е най-добрият начин да имитираш жерав. :)

CONVERSATION

„Морето не обича планове. И има хиляди съюзници, с които да ги разбие.”

„Морски записи“ е дебютната книга на Антон Георгиев, но авторът е добре познат от инстрагам профила си със същото име, където публикува, както той ги нарича „частици“, мисли, стихове и откъси от разкази обединени от общата тематика на морето и морските хора.

Вдъхновен от разказите на жителите от крайморските градчета, или просто обрисуващ емоциите и копнежите по отминалото лято, Антон Георгиев създава идилична атмосфера, в която лятото присъства толкова наситена, но също така и отсъства.

„Август имаше странна сила. Сливаше пот и сълзи, приятели и непознати, вода и огън, бряг и море, нощ и ден. Всичко беше като сън.“

На пръв поглед „Морски записи“ може да изглежда идеалната книга за плажа, но бих препоръчала, да се прочете непосредствено след почивката.

За да ви върне все още прясното усещане на водни пръски по кожата.

За да припомни шума на вълните.

За да си представите най-наситеното синьо.

Антон Георгиев много умело е уловил онова носталгично усещане за безвремие, мечтателността и дори дозата фантазия, която си придаваме всеки пък, когато отидем до морето. Не защото, няма да се върнем, а защото искаме да останем. Но тук е разковничето, което авторът така леко загатва – морето принадлежи на лятото, магията му е истинска, само когато знаеш,че ще е за малко.

„Може би всички твои спомени ще

потънат в морето. И един по един то

ще ги избута към брега. За да ги разбие

в пяната на вълните, докато не се

превърнат в пясък.“

С достатъчно доза хумор и изказът на опитен летовник, Антон Георгиев поне за малко ще ви пренесе отново на брега, ще ви развълнува, замечтае, ще опише вълните, небето, хазяйката, дори летния вирус – този неканен спътник.

Авторът на премиерата на книгата във Варна
Снимка: Диляна Денева/ azcheta.com

И неусетно книгата ще свърши. Може дори да я приключите в обедната почивка, на първия си работен ден, след безвремието в Созопол. И носталгията, която носи този сборник с кратки разкази, стихове и фрагменти, няма как да не ви убегне.

Но знаете ли кое е най-хубавото? Винаги се връщаме до морето, то винаги ни притегля. И винаги ни чака.

А до следващото лято, винаги може да препрочитате „Морски записи“.

Автор: Магдалена Младенова
*Заглавието е на авторката!

**********

Кратко вмъкване от Любо:

Всеки, който ме познава, знае колко много обичам морето. В един и същи момент то ме привлича, плаши, но при всички случаи ме омагьосва. В „Морски записи” Антон Георгиев е вплел точно тези мои емоции и го е направил в една симпатична книга, която носи морския дух във всичките му аспекти. В разкази като „Фар”, „Полет” и „Вълк” ни показва романтична и мистична част на морето, а в „Хазяйка” и „Вирус” типичните преживявания през лятната почивка, които ме накараха да се усмихна искрено.

Както често се случва с Маги отново сме на едно и също мнение за дадена книга и аз лично подкрепям всеки написан ред от нея по-горе. Смисълът на това вмъкване бе само един: Да споделя с вас един кратък откъс от разказа „Вълк”, който ме докосна и определено мога да го определя като красив. Мисля, че ще е идеалният завършек на това морско ревю, особено след като разбрах и, че това, което ни разказва авторът, е истина.

„Забиваш лодка там, където си решил да строиш къща, там, където ще започне твоето пътуване. Посрещаш бурите, надяваш се въжетата и дъските да издържат. И никога не забравяш да гледаш към небето. Защото колкото и дълбоки основи да има къщата, тя си остава просто една лодка от дъски и тухли. Лодка, в която единственото гребло държиш ти. И понякога само звездите ще ти покажат докъде си стигнал.”

CONVERSATION

„Знаеше, че този неин копнеж е напълно безсмислен. Нелогичното й поведение да запълни празнината нямаше да доведе до нищо. Каква цена можеше да плати човек, за да победи самотата си?“

Не знам защо, но много дълго време отлагах „Където пеят раците“ на Дилия Оуенс. Чувах само положителни мнения за нея, предполагах, че повечето са достоверни, но все си намирах оправдание да не я започна. Ето, че и нейното време дойде и определено мога да кажа, че не съм разочарован.

Това е една книга, която ми показа различните лица на хората, борбеността на отделния индивид и колко лесно заклеймяваме хората около себе си.

Оуенс ни запознава с едно семейство, в което положението не е розово. Живеят в малка къща в мочурищата, отдалечени от града, по свои закони и правила. Бедни са, бащата е пияница и майката често е насинена. Историята ни връща към 50-те и 60-те години на миналия век и на моменти много ми напомняше на историята на семейство Уолс от „Стъкленият замък“.

Всичко започва, когато малката Кая е още само на 6. Един ден майка й си тръгва и никога повече не се връща, след това всичките й братя и сестри я последват, не след дълго и бащата изчезва. И така, от много малка, изоставена от всички, Кая се научава да живее сама, но определено не се смята за жертва. Научава се да живее в мочурището, да се приспособи към живота там, да го изследва. Прехранва се сама, отворена е към всички, общува с природата, но може би обществото не е готово за нея. Дори се влюбва два пъти. Истински. Лудо. Но както се случва често, животът не е справедлив и подлага Кая на поредица от изпитания, през които тя преминава по своя див и уникален начин. „Момичето от мочурището“ – това е тя за всички свои съграждани от първата до последната страница.

На мен лично книгата ми хареса. Накара ме да се замисля, да се разчувствам. Показа ми как човек, дори когато е напълно сам, може да се стегне, да не се жалва, а да изгради свят, който да го устройва и в който да се развива, а не да тъпче на едно място. За мен Кая е олицетворение на свободния дух и за това как винаги трябва да имаме смелостта да оцелеем – дори когато целият враждебен свят ни напада.

Това е една книга за доблестта и достойнството като върховна човешка ценност. Книга, която ни показва,че все още съществува онази истинската, безусловна любов, но за жалост едностранна. Любов, която е толкова чиста, че може да бъде замърсена по много лесен начин.

В „Където пеят раците“ за пореден път виждаме как ние като общество се делим изключително лесно, лепим етикети, отбягваме се, не искаме да се опознаем. А отсреща има вероятност да е човек, от който само може да се учиш. Но ние винаги подхождаме със страх и предразсъдаци, към това, което не разбираме. Към различното, а то не винаги е лошо! Това, че раците пеят далеч в пущинака, където всички твари са диви и още се държат като животни, и Кая нарича това място свой дом, не я прави автоматично „дива“. Но някой просто трябва да я опознае, за да го разбере.

Дилия Оуенс

От гледна точка на стил на писане на автора, книгата ми вървеше леко и добре, само в началото малко ми беше скучновато и сякаш самото четене беше по-трудно. За този вид истории, според мен, е важно да се предаде емоцията у героите, да им повярваш на всяка дума, да го изживееш заедно с тях, а с тази задача Дилия Оуенс се е справила отлично.

Препоръчвам да прочетете „Където пеят раците“ – това е история, вплела в себе си много емоции и случки, от които може и да научим нещо .

CONVERSATION

„Това е лъжа, сега го знам. Но заради Фрея мога да продължа да лъжа. А може би някой ден ще успея да я превърна в истина.“

Рут Уеър определено е едно от имената в криминалния жанр, които следя с интерес. След „Жената в каюта 10“, която ми хареса изключително много, без капка съмнение посегнах към новата й книга на българския пазар, а именно – „Игра на лъжи“.

Книгата не беше това, което очаквах, но не мога да кажа, че ме разочарова – даже напротив. Въпреки че не мога да я нарека стандартната криминална история, светът, който Уеър е създала ме „засмука“ и до последно се чувствах като в един водовъртеж от лъжи, от който наистина не знаех как ще изляза.

Всичко започва с едно кратко съобщение: Имам нужда от теб.

Така Айза разбира, че съученичката й от гимназията Кейт има новини около случката, разиграла се преди 17 години, в пансиона им край Солтън. Училище, в което Айза, Кейт, Фатима и Теа са разигравали една на пръв поглед наивна, но превърнала се много опасна игра на лъжи. Игра, в която се впускат без угризения и без да мислят за последствията. Но когато на брега край Солтън са намерени останките на човешко тяло играта наистина загрубява. Идентифицирането му ще принуди Айза и другите жени, които не е виждала от години, да се изправят лице в лице с миналото си. Те не са желани в малкото градче: жителите му все още помнят онова, което са сторили като деца. А се оказва, че и не всяка от тях казва истината на останалите. Накрая се получава една заплетена мрежа от лъжи, която те кара да се съмняваш във всеки. Включително и в себе си.

И с тази своя книга, Рут Уеър ми доказа, че е майстор на писането. През цялото време не знаех какво се случва. Начинът и на писане в тази книга е такъв, че се чудиш до последно как ще се развият нещата, а когато си мислиш, че си познал донякъде, се случва нещо, което променя хода на действието. В тази книга, Уеър до последно си играе с нервите на читателя, като постоянно загатва какво са направили момичетата в своето минало, не казва нищо конкретно, а самият текст е написан така сякаш и ние сме били свидетели на случката и е срамота, че сме забравили какво е станало.

През цялото време има съспенс, който те кара да стоиш на тръни и да прелистваш страниците като луд. А когато се включат и постоянните връщания назад във времето, очакването на развитието е още по-голямо. Определено може да се каже, че за някои от вас това може да се стори мудно развитие на сюжета и някой би бил разочарован от написаното. Но мен лично този начин на писане ми допадна доста. Различен е, а аз обичам да ми загатват и да съм част от разплитането на случая.

В „Игра на лъжи“ криминалната нотка според мен не е толкова силно застъпена, затова, ако очаквате типичен трилър или криминален роман, ще бъдете разочаровани. По-силни, според мен, са идеите заложени в историята. Как понякога, за да спасиш някого е нужно да жертваш себе си. Как е много важно да внимаваме какво говорим, защото всяка наша дума носи със себе си последствия, а те може да се забавят, но винаги пристигат при нас. И най-важното – тази книга ни учи да умеем да се изправяме срещу миналото си и да можем да се справим с въпросните последствията от изборите, които сме направили. Играта на лъжи може да изглежда интересна и определено е увлекателна, но много лесно се изплъзва от нашия контрол и заживява свой живот. И тогава не се знае какво може да се случи. Тръгват слухове, предположения, догадки .. и дори и да минат 17 години отново лъжите може да повлияят на сегашния ти живот, колкото и да е различен той сега.

Рут Уеър

Аз лично ви препоръчвам „Игра на лъжи“ – Рут Уеър не ме разочарова и ми даде история, която да ми е любопитна, да ме държи на тръни, но и ме накара да се замисля за силата на словото и колко точно е голяма тя.

Още от автора:
Жената в каюта 10, за която никой не знае

Снимка: Ивияна Зашева

CONVERSATION

Абонамент за: Публикации ( Atom )

Book Adventure Club

Лесно ли е за един убиец да се самоубие?

CONVERSATION

Каква е цената да бъдеш различен от тълпата?

CONVERSATION

„Морски записи“ – лято за спомен между две корици

CONVERSATION

„Където пеят раците“: За смелостта да оцелееш

CONVERSATION

Спира ли някога играта на лъжи?

CONVERSATION

За мен

Търсене

Харесайтe във Facebook

по издателство

Book Adventure Club

Лесно ли е за един убиец да се самоубие?

CONVERSATION

Каква е цената да бъдеш различен от тълпата?

CONVERSATION

„Морски записи“ – лято за спомен между две корици

CONVERSATION

„Където пеят раците“: За смелостта да оцелееш

CONVERSATION

Спира ли някога играта на лъжи?

CONVERSATION

За мен