Book Adventure Club

"Не разбирам хората, които горят от нетърпение да се пенсионират. Как е възможно човек цял живот да копнее за деня, в който ще се окаже излишен?"

Из „Човек на име Уве“

Може би вече няма четящ човек в света, който да не знае името Фредрик Бакман. Той е един от най-четените и обсъждани съвременни автори. Особено у нас.

Със своя изключителен стил на писане, неговото име започна да се свързва с емоционални и чисто човешки истории, но в същото време за някои стана клише, което предизвиква реакции от сорта на „Стига с този Бакман!“. Или поне на мен са ми го казвали.

Когато започнах блога си в началото на месеца много се чудих как да включа Бакман в него. Толкова обичам този автор и героите, с които ме е запознал, че исках той да има специално място и в моето книжно интернет пространство.

Знам, че скоро, отново от „Сиела“, ще ни зарадват с негов роман, продължение на „Бьорнстад“. Мислех тогава, когато прочета книгата и напиша ревю за нея, да кажа няколко думи и за предходните романи. Но не искам да чакам.

Реших, че ще направя една статия, в която да отговоря на един простичък въпрос „Защо Бакман!?“. Или както е модерно да се каже: Ще направя един трибют. Най-малкото се надявам, ако някой все още не се е докоснал до този автор, след тази статия да го направи.

Всичко започна с Уве.

Ах, този Уве .. един от най-обсъжданите мъже у нас след Григор Димитров и Бойко Борисов. И даже като се замисля сериозно, май наистина е така.

Определено много време мина докато се запозная и с Бакман, и с Уве. Една приятелка ми препоръча книгата, но на мен ми отне може би около година, докато се реша да я започна. Даже вече беше издадена втората книга на Бакман у нас и заради нея реших да започна да чета „Човек на име Уве“.

Няма да забравя, че едва издържах първите 20 страници. „Какво чета изобщо?“ беше първата ми мисъл за книгата. И изведнъж ... нещата коренно се промениха. Бакман откри пред мен един човек с главно „Ч“. Човек, който може да научи всички ни, че не бива да забравяме да сме хора, дори и в най-тежките моменти. Видях как един „темерут“ може да се окаже толкова по-човечен и съпричастен от всички хора, които са лицемерни в обществото ни по принцип.

Още с първия си роман, Бакман ме спечели. Това му е хубавото на него – някакси умее да съчетае забавното, с леката драма, и дори с трагичното. Както в един момент се смееш със сълзи, ако си по-чувствителен, в следващата секунда плачеш от това, че историята е докоснала сърцето ти. И дори да си темерут като Уве, няма да останеш равнодушен към историята, която ти представя автора.

Бакман ги умее тези неща.

Неговото писане е емоционално, историята има своето развитие, а героите са натоварени с толкова смисъл, че дори да не харесаш някое тяхно действие, в края на всеки роман обикваш всеки един от тях. Когато завършиш история на Бакман дълго те държи „книжният махмурлук“. Не за друго – просто искаш още малко героите да поживеят в ума ти.

След като приключих с „Човек на име Уве“, без да се замислям си взех “Баба праща поздрави и се извинява” и „Брит-Мари беше тук“.

Просто не се и съмнявах, че Бакман е написал отново истории, които ще са по вкуса ми. За тези две книги веднага мога да кажа, че съм забелязал една много интересна взаимовръзка, а именно – че хора, които много харесват „Бабата“ не възприемат „Брит-Мари“. И обратното.

Аз лично съм от първите.

„Бабата“, поне за мен, е много по-лична книга. Може би, защото си имах една баба, която свързвам изцяло с тази на Елса – симпатично луда, с развинтено въображение и голямо чувство за хумор. Да, съседите може да ги прави на луди, но за близките си е готова да убие. Книгата е напълно различна от „Човек на име Уве“, може би дори не толкова добра, но за мен идеална.

„Брит-Мари беше тук“ е много приятна книга, защото по някакъв начин е свързана с “Баба праща поздрави и се извинява”. Брит-Мари е персонаж от „Бабата“, с когото се запознаваме по-подробно в третата книга на автора. И да – определено опознахме Брит-Мари. Много хора я наричат женския вариант на Уве. И може би са прави. За мен обаче тя беше по-далечна и не можах да се свържа с нея. Хубавото обаче бе, че стилът на писане и начинът на разказване на истории на Бакман не се бе променил и това задържа интереса ми върху книгата.

След това дойде ред на „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“.

Една история, която се чете буквално за 20 минути. Един топъл разказ за умението как да се справим с болката и загубата. За това как една болест може да ти отнеме някого, но може и да те накара да погледнеш на него по различен начин. Това е разказ, който не може да се нарече най-доброто от Бакман, но той за пореден път пише за това как някои хора може да са малки, но имат голямо сърце.

Когато от „Сиела“ обявиха, че ще излезе още един роман от Бакман определено се надявах да ми хареса. Този път не бях убеден дали това ще стане, защото имаме безброй примери, в които авторите се изчерпват или започват да буксуват на едно място, без да има и спомен от предните им произведения.

Не исках това да става и с Фредрик Бакман.

С „Бьорнстад“ обаче той не само, че не ме разочарова, а напротив – вдигна летвата още по-високо.

Това определено е най-добрият роман на Бакман. Прочетох го за два дни. Просто стоях до 5 ч. сутринта и не можех да се откъсна от историята. Развитието на сюжета, описанието на чувствата на героите, плавния ритъм, с който се движи всичко, наблягането на проблемите за нашето общество, финалът. Всичко беше толкова изпипано, че без колебание бих казал, че „Бьорнстад“ е един шедьовър.

Преди време прочетох една мисъл в интернет, с която се солидаризирам изцяло – “Вички се влюбват в Бакман, защото не знаят как да не го правят.”

Един автор, който често е оплюван за това, че всъщност е блогър. За това, че всъщност не е толкова добър, а е хвален прекалено. За това, че е толкова „комерсиален“. Дори и за някого тези нещa да са напълно верни, то за мен нещата на този автор са задължително четиво.

И дори да чуя още сто пъти „Стига с този Бакман!“, това няма да ме спре да го препоръчвам на всеки, който иска да прочете история, която е за малките, но все така важни, неща от живота.

CONVERSATION

„Принцесите имат замъци, бунтарките – всичко, което пожелаят!“

Този цитат, в общи линии, обобщава настроението, което носи новото предложение на ИК „Хермес“ - „Истории за лека нощ за момичета бунтарки“ от Елена Фавили и Франческа Кавало.

Това е книга, която развълнува целия свят още с появата си на английски и може би е едно от произведенията, чието излизане се очакваше с голямо нетърпение и на българския пазар. Въпреки че се води детска книга, „Истории за лека нощ за момичета бунтарки“ се чакаше още повече от „големите“ не само жени, а и мъже. Това определено е книга, от която може да се научи доста.

Но нека първо ви разкажа накратко за самата идея, ако все още не сте се запознали с нея.

„Истории за лека нощ за момичета бунтарки“ определно може да се определи като книга – проект. Да, проект е една много точна точна дума в случая, защото книгата има за цел да вдъхновява, да обърне внимание на големи проблеми и да покаже, че уж остарелите разбирания в някои случаи все още са се загнездили в нас.

Интересното е, че всичко това е финансирано чрез благотворителна кампания, в която са събрани над един милион долара. Това прави „Истории за лека нощ за момичета бунтарки“ най-успешната авторска книга в историята на благотворителните кампании.

Проектът събира историите на 100 изключителни момичета и жени от миналото и настоящето, които да вдъхновят читателките да се борят за мечтите си и да вярват, че могат да променят света към по-добро. Сред тях са Астрид Линдгрен, Вирджиния Улф, Джейн Остин, Евита Перон, Екатерина Велика, Елизабет I, Клеопатра, Коко Шанел, Маргарет Тачър, Мария Калас, Мария Кюри, Мария Монтесори, Мишел Обама, сестрите Бронте, сестрите Серина и Винъс Уилямс, Фрида Кало, Хилъри Клинтън, Хипатия и др.

Илюстрациите са дело на 60 художнички от цял свят, които определено допълват цялата магия на книгата. До момента от нея са продадени над 1 милион екземпляра и е преведена в 35 държави!

Автори на проекта са Елена Фавили и Франческа Кавало. Елена е отличена с награди за журналистка и медиен предприемач. Завършила е дигитална журналистика в Университета в Бъркли, Калифорния. През 2011 г. с Франческа Кавало създават първото айпад списание за деца – „Тимбукту“. Тя е съосновател и изпълнителен директор на „Тимбукту Лабс, а „Истории за лека нощ за момичета бунтарки“ е петата й детска книга.

Франческа е писателка и награждаван театрален режисьор. Има магистърска степен по изящни изкуства в специалността „Театрална режисура“ от театралното училище „Паоло Граси“ в Милано. Запалена по социалните иновации, Франческа е основателка на „Сферакавали“ – международен фестивал на устойчивото въображение в Южна Италия.

Франческа и Елена

И така двете създават един напълно нов, шарен и вдъхновяващ свят. Свят, в който на едно място са събрани голяма част от постиженията на велики личности, които са променили мнението в обществoто спрямо жените и са спомогнали доста за сегашния му вид. Идеята за книгата е дошла от простото желание на авторите, момичета да четат от малки и да им докажат, че не е задължително да имат принц, който да ги спаси, за да успеят в живота, а много често могат да разчитат само и единствено на себе си.

Разбрах за книгата много преди да се заговори, че ще бъде преведена на български. И да, помислих си, че ще е хубаво да видим този проект и на нашия пазар. Идеята е интересна, различна, а и наистина от книгата може да се научи много. Лично аз докато я четях разбрах факти, които не знаех до този момент и научих лични истории, които откровено казано могат да докоснат всеки.

Докато преминаваш през тези 100 портрета и научаваш за тези велики и силни жени, се замисляш колко наистина се е развило нашето общество спрямо женските права и каква свобода има днес. Но от друга, се плашиш как някои примери за потъпкване на човешкото равноправие са толкова скорошни, а в някои държави даже още ги има.

Астрид Линдгрен

Положителна черта на книгата е освен, че има исторически постижения, важни за цялото човечество, постигнати от жени, има и много съвременни вдъхновяващи истории на млади момичета, които могат да бъдат пример за това как никога не трябва да спираш да мечтаеш, нищо не трябва да те отказва да се развиваш и че ако искаш да си успешен трябва много труд. Независимо от сферата. Всичко това се допълва от страхотни илюстрации, които правят „Истории за лека нощ за момичета бунтарки“ книга, която определено може да те вдъхнови, докато я четеш.

Това, което на мен лично не ми хареса бе от една страна самото оформление на книгата. Да, илюстрациите са прекрасни, но определено ми трябваше малко време и даже да си се понасиля да продължа да чета по-далеч от 10-тата личност, поместена в нея. Самото четене натежава по някакъв начин, дори бих казал доскучава. Да, историите сами по себе си са вдъхновяващи и интересни, но определено трябва да им се даде шанс и да не се отказвате бързо от книгата.

Сестрите Бронте

Друго нещо, което мен лично ми направи впечатление е, че на моменти книгата ставаше прекалено .. да, ще го кажа – феминистка. На няколко пъти се замислих дали даден случай е нужно да се чете на малки момиченца и какво точно са искали да разкажат авторите. Да, определено се зарадвах, че изказвания като „Това е за момчета!“ или „Не прави това – това са мъжки работи“ са дълбоко осъдени в книгата, но и на моменти се прекрачваше границата и вместо да се дават вдъхновяващи примери, които сами да говорят за това как момичетата може да се справят с всичко, се вменяваха някакви възгледи, които водят към една друга дълга тема.

НО като за финал мога да обобщя, че определено препоръчвам „Истории за лека нощ за момичета бунтарки“ не само за малки, но и за пораснали момчета и момичета. Аз лично даже не мислех да я започвам скоро, но като я зачетох неусетно стигнах до последната страница.

Това е книга, от която всеки може нещо да си вземе. Ей, така – дори за обща култура.

А скоро се очаква и втора част, така че започвайте тази, за да не се налага да наваксвате после.

CONVERSATION

"Не може за всички глупаци на този свят да е виновна радиацията!"

От ИК „Сиела“ за пореден път ни представят роман, за който твърдят, че е в духа на „Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман. Някак си точно Уве стана нарицателно за една хубава история изпълнена с топлина и искрена човещина.

Първият сравнен с Уве бе Мосю Жан ("Мосю Жан в преследване на щастието" от Томас Монтасер), който ми беше прекалено възпитан и тих. След това дойде ред на Артър Пепър („Странните талисмани на Артър Пепър” от Фейдра Патрик), който за мен е много далеч от образа и духа на Уве. Нещо липсваше в тези истории. Нямаше го онзи плам, онова усещане, което да те накара да заобичаш героя и да не искаш да спреш да четеш.

Затова, когато разбрах, че и „Последната любов на баба Дуня“ от Алина Бронски е сложена в графата „в духа на Уве“ си казах – „Хайде, стига! Не може и тя да прилича на Уве!“.

Е, грешал съм!

Влюбих се в баба Дуня! Обикнах я още на втората страница, когато обясняваше причините поради, които иска да убие петела на съседката и когато си спомняше за красивите си стъпала в миналото. Заобичах така близкия й характер до моя – директна, рязка, готова винаги да работи неуморно. Жена, която следва принципите си и не позволява някой да й казва какво да прави.

Баба Дуня ми заприлича на моите баби на село, които са готови на всичко за внуците си, събират пари за тях, макар и да живеят с малко, а единственият им стимул да продължават да се борят в този живот са децата. Дори и те да са далеч. Дори и да не се виждат с години с тях.

Да, баба Дуня определено е женската версия на Уве.

Но да ви кажа честно – много по-яка! Баба Дуня rocks, хора!

Но нека започнем отначало.

Действието в романа се развива в село Черново, което се намира в непосредствена близост до авариралата централа в град Чернобил. Но не всеки се страхува от нея! Особено баба Дуня – тя е прочута из цяла Русия, а и не само, защото е първата жена, която се осмелява да се върне в селото след евакуацията, и никой, дори правителството, не може да промени решението ѝ.

Но тя не е за дълго сама – малко след като нейният случай става популярен, към нея се присъединяват още хора, всеки интересен по своему.

Веднага след Дуня идва старият Сидоров. Той е вторият, който се осмелява да се върне в селото, единствено той има телефон в къщата и отново само той знае кога работи. На 100 години е, но въпреки това има желание да се ожени. Към тях двамата се присъединяват още нейната съседка Маря, която „си е леко мръднала с нейната коза и с петела”, културното семейство Гаврилови, които не разговарят с никого, и Леночка, която „си стои обикновено у дома, плете един безкраен шал и се усмихва, щом я заговориш”. Последен идва Петров, който „има рак от главата до петите и подлудява всички с въпросите си за книги”.

През първата си половина романът ни занимава с точно тази чудна компания и нейния живот в това забравено и от хора, и от Бога място. Не, че баба Дуня вярва в Бога – тя от малка не го прави.

Докато четях тази част на романа обикнах всички жители на Черново – приех присърце техните съдби и ми беше любопитно тяхното бъдеще. Беше ми интересно заедно с баба Дуня да чета писмата от дъщеря й в Германия и как се разивва животът им там. Вълнувах се заедно с нея, когато разбра, че има внучка. Изобщо потопих се в атмосферата на едно забравено селце, като радиацията е само оправдание за това.

И тъкмо, когато се замислих, че този роман ще ми дойде сладникав и се чудех накъде ще тръгне историята в село Черново пристигна млад мъж, който води със себе си дете – красивата Аглая. Тя, смята баба Дуня, трябва да е смъртно болна, защото в Черново никой не идва на гости, освен биолози и фотографи, които са облечени в специални предпазни костюми и изследват или заснемат района след инцидента.

Пристигането на Аглая и баща ѝ в селцето променят иначе спокойния живот на тези чудати герои и всички те ще трябва да се справят с ред приключения, сред които сватба, убийство, нахлуване на военни, арест, поемане на вина и несправедлива присъда, затвор, престой в болница, среща с обичната дъщеря и шокиращи семейни разкрития. Да, ще се окаже, че дори самата баба Дуня е живяла в лъжа – а цял живот се е стремяла да бъде здраво стъпила на земята.

За мен „ Последната любов на баба Дуня“ е роман, който те кара да погледнеш над много ситуации по различен начин. Докато го четях се замислих за всички запустели селца, които са остнали с подобни герои и ежеднвени случки, но не заради радиация. Какво е оправданието в този случай?

Присетих се за нашите баби, които стоят сами вкъщи някъде там и само ни мислят. Даже не ни питат как сме, защото, точно като баба Дуня, се страхуват от отговора. Но постоянно в главите сме им ние. Чудят се какво правим, хапваме ли достатъчно, събират пари за нас.

Мисля си, че няма как да не заобичаш баба Дуня. Просто тя е много ... наш човек. Борбена. Абе направо си е люта. А, когато прочиташ как не изневерява на своите принципи, дори това да й коства свободата (буквално), се замисляш къде отидоха тези хора, за които думите значат нещо. Да, мненията й са крйани и не винаги може да си съгласен с тях, но то не е и нужно.

И да, в „Последната любов на баба Дуня“ не очаквайте някакви страшни оригиналности от страна на автора. Не очаквайте сложни сюжети или пък някакъв по-завъртян изказ. Това е история, изпълнена с любов – независимо дали тя е отправена към внучка, която не си виждала никога или към книги, които са на привършване в това селце в „зоната на смъртта“.

Това е роман, който описва простичките неща в живота. Как миризмата на една пилешка супа може да носи много повече спомени, от каквито и да е други неща, които имаме за важни.

Алина Бронски

За финал мога да кажа, че тръгнах с огромно предубеждение към „Последната любов на баба Дуня“, но историята определено ме спечели. За мен Алина Бронски е един добър разказвач, който ме разходи в едно село, в което по принцип и мен би ме било страх да вляза. Накара ме да започна да мисля като героите - да ги разбирам и дори подкрепям за решението, което са взели.

Роман, който прочетох за 3 часа. Роман, който мисля, че няма да ви разочарова.

CONVERSATION

„Потъването на „Вилхелм Густлоф“ е най-голямото морско бедствие, но въпреки всичко светът все още не знае нищо за него.Често се чудя дали това някога ще се промени, или трагедията ще се превърне в поредната погълната от войната тайна.“

Рута Сепетис

Война.

Четирима бегълци.

Лъжи.

Най-голямата трагедия в историята на корабоплаването.

10 582 пасажери.

9 343 жертви.

Това са основните факти, които те карат да посегнеш към „Сол при солта“, мислейки си, че може да се справиш с историята, с която ще се сбълскаш.

Но не!

Не си готов!

Дори не си близо до това, което ще прочетеш на страниците на този роман, който те разтърсва изцяло.

Не съм излишно драматичен, нито се вживявам прекалено много.

Това е книга, която не съм сигурен дали ще успея да разкажа както трябва, или да предам достоверно настроението, което носи у себе си. Това е произведение, което просто трябва да прочетеш. Да изживееш.

Според мен „Сол при солта“ е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО четиво за всеки, който иска история, която не е от онези по повърхността, а задълбава по-навътре. История, която буквално те хваща за гърлото. Докосва сърцето ти. Книга, която има за цел да разширява хоризонти. Книга за тези, които обичат да знаят повече, но не са чували за кораба „Вилхелм Густлоф“ и неговата съдба.

Романът проследява историята на четирима бегълци, носещи със себе си освен ръчен багаж и по една голяма тайна. Те са родени в различни страни, но си приличат по това, че всеки от тях е преследван от трагедия, лъжи и война. Тези четирима герои ни водят през книгата като гид със своите лични истории и забележителни монолози. Сякаш влизаме в главите им и съпреживяваме напълно всичко с тях. Сякаш ние сме там, при войната през 1945 година.

Йоана е латвийка, медицинска сестра, която бяга от миналото и угризенията на съвестта си. Тя израства пред очите ни, а личната й история ни кара да й съчувстваме напълно. Йоана изцяло покровителства Емилия - 15-годишна полякиня бременна в осмия месец, която пък от своя страна има доверие само на Флориан - реставратор, доближен на Райха с любопитна лична мисия. И Алфред - член на екипажа на „Вилхелм Густлоф“, с рабзито сърце и размътен ум.

Всички те са въвлечени в една друга, по-голяма история, която за съжаление е позната на малко хора.

Нашите главни герои, заедно с още хиляди отчаяни бежанци се стичат към бреговете, докато съветските войски настъпват в гръб, и пътищата им се пресичат на борда на „Вилхелм Густлоф“ – кораб, който обещава спасение и свобода. Кораб, който години наред е потулен в тайна и голяма част от обществото дори няма бегла представа каква огромна трагедия е свързана с името му.

„Вилхелм Густлоф“ е немски военно-транспортен кораб, който отплава на 30 януари 1945 в изпълнение на операция Ханибал – евакуация на немски войници и цивилни по време на настъплението на Червената армия. Според немските архивисти този ден на борда си корабът е качил 10 582 пасажери при капацитет от 1 900. Половината от тях са били деца. Скоро след отплаването „Вилхелм Густлоф“ е забелязан от съветска подводница и е торпилиран, оставяйки хората на борда в ледените води на Балтийско море. Според оценките жертвите наброяват 9 343 души, което превръща потъването на кораба в най-голямата трагедия в историята на корабоплаването.

И да, мнозина изобщо не знаят за тази трагедия. В съзнанието на повечето хора синоним на корабокрушение е „Титаник“. Не, че може да се сравняват такива трагедии, но броят на жертвите на „Вилхелм Густлоф“ е девет пъти по-голям от този на „Титаник“, а ние не знаем нищо за него. Защо?

Самата авторка на „Сол при солта“, Рута Сепетис, споделя, че през годините искрено се е дразнила на това, че за тази трагедия се мълчи и никой нищо не казва. Проучванията и посещенията й на различни държави са отнели цели три години, което прави „Сол при солта“ резултат от неуморен труд, много вдъхновение и силно желание на писателката да запознае повече хора с тази огромна трагедия, която е обвита в мистерия.

Рута Сепетис

За мен лично е необяснимо защо тази книга е в категорията YA Fiction или така наречените тийн книги, тъй като считам, че това е роман, който разглежда дълбоко лични истории, примесени с историческа достоверност.

Когато взех книгата в ръце леко ме отблъсна това, че всяка отделна глава е написана от името на различен герой, но впоследствие това се оказа големият плюс на романа. По този начин се сближих още повече с героите – разбрах техните страхове, надежди. Виждах една и съща ситуация през различна призма, което ми даде още по-богата картина над общото положение на героите.

Начинът на писане на Сепетис е уникално увлекателен и без проблеми я оставях да ме води през книгата без да обръщам внимание на нищо, което ме заобикаля. Докато четеш „Сол при солта“ останалият свят не съществува. Оставате само ти и героите. Няма никой друг. Отиваш в онази Германия, в онова време. Живееш в книгата. А, когато я завършиш оставаш безмълвен и ти трябват няколко дни, за да намериш точните думи, с които да опишеш какво точно си прочел току що. Възможно е и дълго време след това да не захванеш друга книга, защото историята все още не те пуска и още се намираш в Балтийско море на борда на „Вилхелм Густлоф“.

За финал мога само да кажа, че силно препоръчвам „Сол при солта“. Това е книга, която трябва да прочетете най-малкото, за да разберете за тази огромна трагедия. Книга, която няма да ви остави безразлични. Книга, за която ще съжалявате, че не сте открили по-рано.

CONVERSATION

Абонамент за: Публикации ( Atom )

Book Adventure Club

„Стига с този Бакман!“

CONVERSATION

Бунтарките си имат всичко!

CONVERSATION

Баба Дуня rocks

CONVERSATION

„Сол при солта“ – една трагедия, обвита в мистерия

CONVERSATION

За мен

Търсене

Харесайтe във Facebook

по издателство

Book Adventure Club

„Стига с този Бакман!“

CONVERSATION

Бунтарките си имат всичко!

CONVERSATION

Баба Дуня rocks

CONVERSATION

„Сол при солта“ – една трагедия, обвита в мистерия

CONVERSATION

За мен