Book Adventure Club

"Когато една счупена кост заздравее, тя е по-устойчива, отколкото е била преди счупването. Същото важи и за разбитите сърца".

Из „Изгубих пътя“, Гейл Форман

Много дълго се чудех кога да направя втората част на „Моята тийн седмица“. В момента имам доста задачи и определено нямам много време за четене, какво остава за това да прочета три книги за седем дни. Е, все пак реших, че на този етап, тийн романите са подходяши за комбиниране с другите ми задължения.

Честно казано обаче сгреших и то по простата причина, че книгите, които подбрах този път бяха толкова интересни, че трудно се отделях от тях.

За разлика от първата част, сега „Моята тийн седмица“ е някак си по-мрачна. Изпълнена с дълбоки и лични истории, убийства, самоубийства. Абе... като цяло си имаме тийн драма в пълния й блясък. Както казах и миналия път, за мен този жанр не е за подценяване и винаги има с какво да ни изненада. А тези три книги доказаха това мое твърдение.

Започваме с...

„Един от нас лъже“ от Карън Макменъс

Накратко книгата разказва за това как в понеделник следобяд петима от учениците от гимназия „Бейвю“ се събират в стаята за наказания: Бронуин – отличничката, Ади – красавицата, Нейт – престъпникът, Купър – спортистът, и Саймън – аутсайдерът, създател на прословутото клюкарско приложение „Истината“.

Интригата обаче се завърта, когато един от тях така и не напуска тази стая. В същия този понеделник Саймън умира, но дали по случайност? Във вторник той щеше да публикува любопитни разкрития за четиримата си съученици... което ги превръща в заподозрени за неговото убийство. Мълвата се разчува бързо, а всеки може да е пожелал смъртта на аутсайдерът, който е тормозил цяла една гимназия. Въпросите са много – дали едни тийнейджъри са готови на всичко, за да спрат публикуването на клюки по техен адрес, или те са единствено прикритие за убиеца, който е все още на свобода? Всеки има тайни. Това, което наистина има значение, е докъде си готов да стигнеш, за да ги опазиш.

Като цяло дебютният роман на Карън Макменъс ме спечели. Хареса ми как действието се развива бързо – още на десетата страница смъртта на Саймън беше факт и някак си за мен това беше като мигновено „вкарване във филма“. Сюжетът обаче се разгърана точно както на мен ми харесва и нямаше досадни забавяния. В един и същи момент за кратко време се случваха толкова много неща, но въпросът за това кой е убиецът беше скрит до последно. Хареса ми и че всяка глава беше написана от името на различен герой. Похват, който забелязвам, че все по-често се използва, но за мен е печеливш, защото така по-силно се изграждат героите и виждаме как една и съща ситуация може да се преживее различно.

Карън Макменъс

Героите в романа ми бяха типични за този жанр, но бяха изградени добре. Не ме подразни особено, че са поставени в ситуация „клише“ – гимназия с точно определени групички и стереотипи. Като стил на писане не мога да кажа, че съм впечатлен, но не мога и да отрека, че последните страници буквално ги „изядох“, толкова много напрежение имаше. Финалът е задоволителен, въпреки че мога да го определя и като сладникав. Но това определено би се харесало на тийнейджърите.

Ако трябва да обобщя, книгата е смесица между сериалите „Клюкарката“ и „Малки сладки лъжкини“, но за мен се е получило нещо много интересно, което те държи на тръни до самия край. Определено ви препоръчвам "Един от нас лъже", ако ви се чете нещо криминално, но не кърваво.

„Изгубих пътя“ от Гейл Форман

Това е книга, в която Фрея губи гласа си по време на записите за дебютния си албум, Харун планира да избяга от дома си и от всички, които някога е обичал, а Натаниел пристига в Ню Йорк само с раница, отчаян план и нищо за губене. За нещастие (или пък не) се случва съдбоносен инцидент, който събира тримата на едно място. И чак тогава те започват да се чувстват живи. Скоро след това най-дълбоките им тайни започват да се разплитат, а заедно те ще направят опит да ги преодолеят и да потърсят пътя обратно към живота, който никога не е бил техен, но който винаги са искали да имат.

Мога да кажа, че „Изгубих пътя“ на Гейл Форман наистина много ми хареса. Авторката ни поднася толкова много емоции, че не можеш да спреш да четеш докато не видиш какво ще се случи с героите. А те са едни трима млади хора, които са изправени пред кръстопът с една простичка идея – да намерят пътя.

Гейл Форман ни запознава с три коренно различни, но много емоционални истории. Истории, наситени с много чувства и вътрешна борба, която е толкова симпатична, че в края на книгата вече си се привързал към всеки един от героите и не ти се иска историята да свършва. Стилът на писане на авторката е страхотен и придаде толкова много живот на историята, че докато пиша тези редове се чудя какво ли се е случило след финалното изречение. В мен остана чувството, че тези хора наистина съществуват, просто с края на книгата ние престанахме да сме техни спътници.

Гейл Форман

„Изгубих пътя“ е роман за силата на приятелството и значението на това да бъдеш верен на себе си. В крайна сметка това не е ли най-важното? Една история изпълнена с малко психология и много любов, която определено препоръчвам и според мен няма да ви разочарова.

„Сърцето ми и други черни дупки“ от Джазмин Варга

От трите книги, които включих във втората част на „Моята тийн седмица“, тази ми е любима. Това е роман, който ме докосна истински и остави в мен траен отпечатък. Или предаде тийн драмата, заложена в него, най-добре.

Накратко книгата разказва за шестнайсетгодишната Айсел, която се увлича по физиката, но от три години планира самоубийството си. Майка й видимо се страхува от нея. Съучениците й си шушукат зад гърба й. А хладнокръвното престъпление на баща й все още всява смут в малкия град. Има само един проблем: тя не е сигурна дали е достатъчно смела, за да го направи сама. Тогава попада на сайт, който има специална секция, наречена Партньори за самоубийство. Айсел е убедена, че е намерила решение на дилемата си. Там се запознава със 17-годишно момче с потребителско име FrozenRobot (Роман), което е обременено от семейна трагедия и също търси помощ. Въпреки че двамата нямат нищо общо, те бавно започват да запълват празнините в разрушените си съдби. Самоубийственият им пакт наближава своя край, което кара Айсел да се съмнява в желанието си да го осъществи. Тя се колебае между страхливия изход на смъртта и възможността да убеди Роман да живее, за да разкрият заедно истинския си потенциал.

„Сърцето ми и други черни дупки“ е роман, който няма как да не те развълнува. Като начало той показва на преден план един много голям проблем – самоубийствата сред тинейджъри, чиято бройка през годините, за жалост, се увеличава. Това е роман, който описва по такъв начин болката на главните герои, че я приемаш за своя и страдаш заедно с тях.

Джазмин Варга

Това е книга, която е посветена на всички онези хора, които те разбират напълно и те приемат такъв, какъвто си – дори най-странните части от теб. Това е книга за онези хора, които са се появили ненадейно в живота ти, но са го променили изцяло. Защото ти си позволил да се видиш през техните очи. Защото те са видели потенциал там, където ти отдавна не го виждаш. Книгата показва най-вече, че това да общуваме е най-важното – да се разкриваме и да не трупаме проблемите си вътре в нас, защото по този начин те само прерастват в още по-големи ужаси. Един роман, който ни насърчава да се разкриваме пред тези хора, които със сигурност искат да ни помогнат.

Един от най-големите плюсове на "Сърцето ми и други черни дупки" е самият стил на писане на авторката. Толкова е завладяващ, че се оставяш да те води през историята без проблем. Просто се пускаш по течението. Това е един изключителен дебют за Джазмин Варга и според мен тепърва ще чуваме много за това име в света на литературата.

*****

Ако имате предложение за интересна тийн книга или просто искате да прочета някоя преди (вместо) вас и след това да я включа в третата част на „Моята тийн седмица“, може да ми пишете тук:

Facebook

Instagram

Goodreads

CONVERSATION

„Вселената беше достатъчно скапана и без хората да я ръчкат.“

Тери Пратчет

Тери Пратчет е от авторите, които много отдавна искам да прочета, но все не ми остава време. А в този случай може да се каже, че и не знам от къде да започна. Една приятелка обаче ме улесни - за рождения ми ден ми подари сборника с разкази на Тери Пратчет, а именно „Прахосмукачката на вещицата“.

Това е вторият сборник с разкази на автора, създадени в началото на писателската му кариера за седмичника “Bucks Free Press” и предназначени за детска аудитория. Първият такъв сборник излезе под името „Дракони в Порутения замък“.

Както самият Тери казва във въведението на сборника, тези разкази са за хора, които вярват в магии. Хора, на които няма да им направи впечатление, ако видят вещица, която лети на прахосмукачка или попаднат насред магьосническа война. Книгата е за хора, които биха тръгнали на пътешествие с въздушен кораб, а ако видят гномчета из най-близкия супермаркет, или ходещи статуи из парка няма да се учудят, ама въобще. Като цяло това е книга за мечтатели – какъвто беше и самият Тери Пратчет.

Докато минавах през разказите на тази легенда в книжния свят, разбрах всъщност какво съм изпуснал през всичките тези години, докато отлагах срещата си с него. Всички разкази са написани интелигентно, с много леко намигване, а чувството за хумор на Тери Пратчет е отлично и в никакъв случай просташко.

А да не говорим за неговото ОГРОМНО въображение. Според мен този човек е бил в състояние на всяко обикновено нещо да му придаде магия и от него да стане един страхотен разказ, изпълнен с причудливи места и още по-причудливи ситуации.

Един от най-любимите ми разкази в книгата е „Пътуващият във времето телевизор“. В него се разказва за една случайно намерена древна раковина и няколко динозавърски привидения, които разкриват на професор Оксфорд, уредничката на местния музей, че някой е открил начин за пътуване във времето и редовно отскача до праисторическата ера. А как става всичко това? Просто с един стар телевизор, който има възможността да те отведе на места, за които дори не си си фантазирал.

Сборникът “Прахосмукачката на вещицата“ е леко четиво, което има за цел просто да ни отпусне, разсмее и да направи живота ни малко по-шарен. Един сборник, с който просто разпускаш и наистина ставаш едно дете, за което няма граници. Страхотно редакторско решение е да има игра с големината на шрифта и „изскачането“ му от правите редове, като това допълнително оживява закачливия текст. Оригиналните илюстрации също са точно на място.

Като цяло мога да кажа, че първата ми среща с Тери Пратчет започна с правилното четиво. Разказите му, въпреки че са в ранния му период, ми дадоха една добра основа, за да продължа с неговите книги. И след като прочета огромната си купчинка, която ме чака, определено бих се върнал към света на Тери Пратчет, защото ми даде огромно доза от това, от което имам нужда напоследък.

МАГИЯ.

CONVERSATION

„Свободата е различна … Свобода за и свобода от. Във времената на анархия имаше свобода за. Сега ви е дадена свобода от. Не си струва да я подценявате.“

От много отдавна не се бях впечатлявал толкова много от антиутопия. Даже може да се каже, че не съм фен на този жанр. „Разказът на прислужницата“ от Маргарет Атууд обаче ме накара да се замисля, да се ядосам, да се стресна. Една антиутопия, която изглежда толкова реална на моменти, че те побиват тръпки и се замисляш дали това няма да се окаже едно близко бъдеще?

Историята в книгата е разказана от името на прислужницата Фредова или както е истинското й име Джун. Тя разказва както за всички прислужници, така и за нея самата, като задачата на всички е да дарят семейството, което ги притежава, с дете. Ако не го направят, ще бъдат прогонени и ще станат част от Нежените, които се борят за оцеляването си. Фредова е сред малкото жени в Галаад, които могат да имат деца, но това не я прави специална, а по-скоро превръща ежедневието й в кошмар – редуване на пазар, безвкусна полезна храна и унизителни сексуални „ритуали“ всеки месец. Прислужниците задължително са облечени с червени рокли и предоставят телата си за разплод. Истината е, че във всеки един момент биха избрали смъртта пред същестуването, на което са обречени, стига да разполагаха с подходяща възможност. Само че в Галаад всичко е внимателно изчислено – вярата в Бог се е превърнала във фанатизъм, кастите са строго дефинирани, а на някои от жените им е отнето дори правото да избират дали да сложат край на живота си. Единственото спасение за Фредова са спомените й за времето, когато е била свободна. До преди три години тя е била майка и съпруга, имала е работа и собствени пари, била е щастлива, но не го е осъзнавала. Докато тихомълком не настъпил превратът и съдбите на хиляди жени като нея били променени завинаги – миналото им е било изтрито, децата отнети, а любовта се превърнала в мираж, който те спрели да гонят.

Това е разказ как веднъж месечно трябва да легне по гръб и да позволи на Командира да проникне в нея, докато съпругата му държи ръцете ѝ.

Разказ как е разполагала със свободата си, преди да стане всичко това.

Това е разказът на Фредова за едно общество, което е сурово, тиранично и фанатично до пълна слепота. Но тя няма да ви каже кога се е случило това. Може да е било преди сто години, възможно е да се случи след хилядолетия. Но е възможно и да се случва сега.

И точно заради това книгата определено е стряскаща. Това, че няма точно упоменато време за развитието на действието, те кара да се замислиш колко реално звучи всичко. Как това, което се случва в този режим, е абсолютно възможно да се случи дори утре. Както знаем в много страни жените все още са ограничени. Някъде дори все още нямат право да четат или пък е постижение, че вече могат да карат кола. Случващото се в Галаад може да изглежда утопично, но донякъде звучи и познато. Може би просто в нашия съвременен свят не е наречен „режим“.

На мен лично на много моменти ми стана мъчно за съпругите – жени, които постоянно искат да са на мястото на прислужниците. Жени, които се унижават и участват във всеки един ритуал до тях и наблюдават случващото се. Жени, които искат да имат даден живот, но просто го имитират. Защото нямат друг избор.

Всички жени в книгата са оставени без избор. Въпреки че на теория се твърди обратното. Този режим много напомня на вече съществуващи такива, а това, което ми хареса е, че дори в него има пропукващи се моменти. Както и в реалните такива. Имаме си контрабанда на стоки, имаме нарушаване на правилата. Тайни клубове, участие на големите клечки в тях. Имаме си дори желание уж за един по-добър свят, но в крайна сметка се получава един режим, който подтиска живеещите в него. Но въпреки всичко го има бунта, има го несъгласието с това, което се случва. Хората не позволяват напълно да бъдат подтискани. Тази искрица желание за промяна дава някакъв смисъл на цялото им съществуване.

Елизабет Мос в ролята на Джун (Фредова) в едноимения сериал

Хареса ми една от линиите в книгата, а именно това, че сегашните прислужници са преходното поколение. То има памет за живота преди и този сега. Бъдещите прислужници няма да имат този проблем. Те ще са готови да вършат своята работа без въпроси, без излишни проблеми, просто защото няма да имат памет за това, което е било преди. А сегашното положение просто ще бъде нормалното такова.

Идеално хрумване на Атууд е да сложи за преки „началници“ на прислужниците други жени (известни като „лели“), а не мъже. Аз лично забелязвам, че този свят може да е създаден от мъже, те да са командири и да имат повече власт от жените, но точно жените движат самия режим. Те изпълняват неговите функции, те се обръщат една срещу друга, те дори определят наказанията си. Инстинкт за самосъхранение или природа? Може би лидерите са се оповавали по малко и на двете, когато са създавали този свят.

Маргарет Атууд

Първата ми среща с Маргарет Атууд ми допадна. За мен тя е добър разказвач и четенето ми беше леко.

„Разказът на прислужницата“ е книга, която определено ще се запомни и според мен ще предизвиква дискусии още дълго време. А у всеки, който я прочете, тя ще оставя много храна за размисъл, но и може би леко предупреждение.

* „Nolite Te Bastardes Carborundorum“

Изразът, който в буквален превод е нещо като: „Не позволявай на копелетата да те победят“, се превръща в символ на съпротивата, която Прислужниците оказват на случващото се.

CONVERSATION

„Хората могат да затварят очите си за величието, за ужаса, за красотата, да затворят ушите си за мелодиите и лъжите, но не могат да избягат от миризмата.”

За първи път ми се случва да не мога да събера мислите си след прочетена книга. До толкова да ми е повлияла тя или може би объркала, че да не знам точно какво е мнението ми за нея. Това успя да направи с мен „Парфюмът. Историята на един убиец” от Патрик Зюскинд.

Една книга, наситена с аромати, мисли, чувства... и едно объркано същество, което търси своето призвание в света.

Може за би за много малко от вас сюжетът на тази книга е непознат. В него Патрик Зюскинд описва живота на Жан-Батист Грьонуй, роден във Франция, който притежава уникално обоняние. Грьонуй израства без родители, мразен от хората и отритнат от съдбата. Освен усета за всички заобикалящи го миризми, той може да подуши индивидуалния аромат на всеки човек. Дори от километри. Това негово качество му помага да се измъкне от мизерията и мръсотията, в която е роден. Но мечтата му е да сътвори най-пленителния парфюм с аромата на извечната жена, създадена от Бог за любов и изкушение. Влюбва се, преследва и убива най-красивите жени, чиито ухания улавя, събирайки миризмите от мъртвите им тела.

Убийствата му са само средство, за да извлече бленуваното ухание. За него това е работа. За него това е мечта, която той преследва с цената на всичко. Той няма угризения. Не мисли за живота на жертвите си. Тази безчувственост може би се дължи на факта, че самият Жан-Батист Грьонуй не притежава единственото нещо, което иска, а именно собствен аромат. Едва ли има по-голямо нещастие за човек, способен да помирише всичко. И точно тази липса на аромат, според мен, го обезличава и лишава от човечност.

В крайна сметка парфюмът става факт, но дали убиецът ще бъде наказан?

В книгата, на много места, Патрик Зюскинд е циничен, директен, буквален в описанията си. На моменти, докато чете човек може да се погнуси. Авоторът изобщо не се притеснява да назовава нещата с истинските им имена и да преминава границата. Понякога лично на мен ми идваше в повече, но в самата книга стоеше добре.

Историята като цяло ми хареса. Сюжетът се развиваше плавно и успя да задържи вниманието ми от началото до края. Ако очаквате това да бъде роман в жанра ужаси или трилър, ще бъдете разочаровани. Той е далеч от това. Тук няма кървави сцени, няма подробно разследване на убийство. Убиецът е ясен, мотивите също. Авторът набляга на друго.

Едно от нещата, на които Патрик Зюскинд е наблегнал е вътрешният свят на героя. Защо извършва тези убийства? Какви са желанията? Какво ще прави в бъдеще? Тези подробни вътрешни борби на Грьоной до някаква степен ми помогнаха да го разбера, но и поставиха читателя в мен пред страшна дилема. А именно: на теория ние всички би трябвало да сме погнусени от Греньой, да сме му ядосани, да искаме за него наказание. Но на практика, поне при мен, не се получи точно така. На мен ми стана тъжно за това как той е отритнат от обществото още при първите си мигове на тази земя и това се е отразило както на него като личност, така и на бъдещето му. Съжалих го, че никога няма да получи това, което иска – собствена миризма. Зюскинд е изградил един много противоречив образ, който в един и същи момент те отблъсква със страшна сила, но в следващия ти е интересно да го изследваш още малко. Дори финалът за мен беше противоречив. Първаночално го определих като „разочароващ“ – после се спрях на думата „гениален“.

Кадър от едноименния филм на режисьора Том Тиквер

Според Грьоной всеки отделен предмет и човек имат специфична миризма. Тези миризми ни карат да се влюбваме един в друг, да се мразим, да се съжаляваме – тази заложена идея в книгата също е от нещата, които ми допаднаха.

Като чета даден роман обичам да се обогатявам и да намирам нова информация за неща, на които до този момент не съм обръщал внимание. Е, най-големият плюс на тази книга е, че ме накара да се замисля колко интересно е да си парфюмерист. Колко много тънкости има и как освен желание, трябва и много голяма доза усет за направата на един перфектен парфюм.

Определено „Парфюмът. Историята на един убиец” не е за всеки, но според мен няма да сгрешите, ако посегнете към нея. Това е книга, която няма да ви остави безразлични.

CONVERSATION

„Така в рамките на един коктейл и на един танц една луда жена с шапка с крила ме накара да се влюбя до полуда в нея, приканвайки ме да споделя безумието й.“

Пуснете си “Mr. Bojangles” в изпълнение на Нина Симон.

И преди да започнете да четете това ревю малко послушайте песента.

Просто слушайте.

Тази весело-тъжна песен описва идеално настроението, което носи книгата на французина Оливие Бурдо – „В очакване на Боджангълс“.

Книга, изпълнена с много музика, танци и огромна доза любов. Любов от тази лудата, която толкова бързо те завладява, че ти няма как да й се противопоставиш. Любов толкова екцентрична, че не се вижда тънката линия, която я разграничава от лудостта. Или просто няма такава линия?

Това е история, която е разказана от бащата и малкия син. История за шеметно влюбени мъж и жена, и детето им, което е безмерно щастливо с шантавите си родители. Главната героиня тук е майката - тя е сияйна, остроумна, изпълнена с нежност и фантазия, непредвидима, напълно освободена от всякакви задръжки, превърнала живота на всички около себе си в безкрайно празненство и обзета от неистова обич към танца и песента „Мистър Боджангълс” на Нина Симон.

Тази Майка няма едно име – то я ограничава и не й дава тази пълна свобода, която тя жадува цял живот. Тя вдига високо главата си, мъжа й всеки ден да я нарича с различни имена, а тя го кара да напусне работа. Синът пък е помолен от майка си да измисля по една лъжа всеки ден, която да й разказва.

А през останалото време тя просто танцува. Плочата се върти по цял ден. Цялото семейство ляга и става с Боджангълс. И танцуват. И се смеят. И се обичат. Едно семейство изцяло изтъкано от любов. Едно семейство, което смело показва среден пръст на реалността, защото е прекалено скучна. Дори, когато симпатичната лудост на Майката става клинично бедствие те са заедно. И плочата продължава да свири.

Оливие Бурдо

Книгата на Оливие Бурдо е по френски елегантна, леко шантава, с пленяващ език и една тъга, която наднича от всяко едно приключение на героите, независмо колко е забавно то. Историята докосва ума и сърцето, а авторът ни приканва да направим като симпатичното семейство в книгата, а именно да „сритаме разума в задника”, просто защото е сигурен, че ще ни хареса.

Бурдо ни показва как трябва да се обича една жена – безрезервно, изпепеляващо. Показва ни, че един мъж винаги трябва да е до любимата си, нищо, че нейните желания може да са отвъд нормалното. Заради жена си Бащата прави всичко – дори я следва и в последното й голямо приключение. Просто защото в един малък параклис й обеща, че ще я следва навсякъде.

И всичко това се случва на фона на "Мистър Боджангълс" и Нина Симон.

Това са песен и книга, които ни карат да вярваме в щастието – онова силното безгранично щастие. Животът е пъстър и просто трябва да му се наслаждаваме. Дори, когато реалността ни застига.

CONVERSATION

Абонамент за: Публикации ( Atom )

Book Adventure Club

Моята тийн седмица (Volume 2)

CONVERSATION

Първата ми среща с Тери Пратчет

CONVERSATION

„Nolite Te Bastardes Carborundorum“

CONVERSATION

Back to the Classics: „Парфюмът. Историята на един убиец”

CONVERSATION

„В очакване на Боджангълс” или един танц, който никога не спира

CONVERSATION

За мен

Търсене

Харесайтe във Facebook

по издателство

Book Adventure Club

Моята тийн седмица (Volume 2)

CONVERSATION

Първата ми среща с Тери Пратчет

CONVERSATION

„Nolite Te Bastardes Carborundorum“

CONVERSATION

Back to the Classics: „Парфюмът. Историята на един убиец”

CONVERSATION

„В очакване на Боджангълс” или един танц, който никога не спира

CONVERSATION

За мен