„Игра на живот“ или когато шансът за ново начало е на “replay”

„Когато умря, Джеф Уинстън говореше по телефона с жена си Но ако е умрял, как така си дава сметка, че не може да си поеме въздух?“

Какво бихте направили, ако можете да изживеете живота си отново? Бихте ли променили нещо или бихте го изживяли по абсолютно същия начин? А, ако разберете, че сте умрели и се събуждате с всички познания от предшния си живот и умирате отново и отново, и отново? Бихте ли харесали такъв живот? Как бихте живяли в такъв безкраен кръг от времеви парадокси, повтарящи се събития и шансове за нови по-добри и(ли) по-лоши избори?

Трудни въпроси, знам. Но Джеф Уинстън получи отговор на тях и то по трудния начин.

Романът на Кен Гримуд „Игра на живот“ те въвлича в една спирала, в която тези въпроси са съвсем нормални и докато четеш книгата все повече се замисляш: А аз имам ли какво да променя в своя живот?

Романът започва със смърт още в първото си изречение. Главният герой Джеф Уинстън умира внезапно …и се събужда през 1963 запазил сегашното си съзнание в тялото на своето по-младо Аз. И започва да живее живота си наново, като се възпозлва от знанията си от миналия. С желание да подобри своето съшествуване, благодарение на втория шанс, който му е даден. Но след 25 години на нов живот той отново умира. И отново се буди през 1963. И отново трябва да изживее своя живот до момента, в която отново го губи, само за да се събуди и да го започне наново.

Това е една книга, която се заиграва с времето – цикличното повтаряне на един или на период от живота, което е много популярен похват в съременното кино и литература. Кен Гримуд обаче го изпозлва още през 1986, когато това още е новост. Книгата е свежа и динамична, сюжетът се развива много бързо и не доскучава. Героите са изградени добре, а това преплитане на времето изобщо не обърква самият автор и всичко е свързано много логично и интелигентно. И въпреки че има доста клишета от гледна точка на сюжета, авторът успява да задържи вниманието на читателя без той да се разсейва от странични фактори.

Това, което обаче наистина впечатлява в книгата са темите, които са заложени в нея. Правим ли правилните избори в живота си? Ако имаме възможността бихме ли поправили грешките си? Предопределената съдба е противопоставена на идеята за свободната воля и изборите, които драстично могат да променят хода на живота ни.

Но дори и в тази фантастична обстановка основният фокус на романа са човешките взаимоотношения и любовта. Дали през различните цикли любовта винаги си остава все така силна или не може да устои на промените около нея? А, ако има възможността отделният индивид може ли да проеня историята или по-добре да на се опитва? Всички тези въпроси намират отговора си в края на книгата, която ни представя един интересен, но и много изненадващ финал. Индивидуалното надделява и всеки един от нашите герои трябва да се оправя сам с изборите си.

Друго интересно нещо свързано с финала, е че той не поставя категорична точка за тези времеви парадокси – той само подменя един цикъл с друг. И тук идва въпросът – изобщо някога намираме ли себе си или животът е просто един “replay” в търсене на онзи смисъл, който ни поддържа живи?

За финал мога да кажа, че това е един роман от 1986-та година, но изключително актуален и днес.

CONVERSATION