Book Adventure Club

CONVERSATION

„Тъкмо се връщах от кухнята с чаша чай в ръка, когато клиент с дълго яке от вълнен плат едва не събори чашата ми и попита: „Случвло ли ви се е някой да умре тук? Някой да се е пребивал до смърт, падайки от висока стълба в магазина?“ Отвърнах: „Все още не, но се надявах днес да имам този късмет.“

Книгата на Шон Битъл ме грабна от пръв поглед. Още, когато от „Еднорог“ обявиха, че ще я издадат на български, я чаках с нетърпение. Обичам книги посветени на книгите, а такива, които са посветени на книжарите, са ми оше по-любопитни. „Дневникът на един книжар“ определено не ме разочарова, а ми поднесе точно това, от което имах нужда сега – британски хумор, съркастичен разказвач и случките в една книжарница в Шотландия, които не се различават много от случките в България.

Накратко книгата разказва за Шон Битъл, който е собственик на най-голямата книжарница за книги втора ръка в Шотландия, наречена просто...“Книжарницата“. Тя поддържа асортимент от над 100 000 екземпляра, разположени из лабиринт от виещи се коридорчета, сгрявани от бумтяща камина, в провинциално градче, което обича литературата и наднича към морето от ръба на грандиозни, мрачни шотландски скали. Звучи като истински рай за любителите на книги, нали? Е, реалността е малко по-различна...

В „Дневникът на един книжар“ със своите остри коментари, точни наблюдения и несломим хумор Шон Битъл описва трудностите на търговията с книги и изпитанията, на които тя подлага наивните идеалисти, заели се с тази работа. С описанията на срещи с ексцентрични клиенти и конфликти със собствения персонал, коментарите на книги и разказите за приятели, за самотни стари хора и колекционери на книги, за вълнението, пораждано от редки антикварни издания и чара на живота в едно малко градче, "Дневникът на един книжар" е едновременно весела и тъжна книга за книгите, която няма как да ви остави безразлични.‌

„Дневникът на един книжар“ определено се нарежда до останалите заглавия в библиотеката ми в графа „ЛЮБИМИ“. Хареса ми стилът на писане на Шон Битъл. Хареса ми как ме разведе през една негова година в „Книжарницата“ и изобщо не беше досадно, и не доскуча. Смях се от сърце на случките, които има с клиентите, но и със служителите, които наема. Най-вече с Ники. Служители, които не го уважават през цялото време, не винаги изпъляват това, което казва, но са като едно семейство и често пренощуват при него и пият твърде много бира.

Хареса ми сърказма и иронията на Битъл – как се отнася с досадни и невъзпитани клиенти и най-вече как им отвръща, когато те преминават границата. В голяма част от тези случки познах себе си и може би заради това толкова много харсах Шон. Харесаха ми и всички случки, които са се случили в това пространство, сред тези книги. Без съмнение разбрах, че няма значение къде се намира книжарницата – дали в Шотландия, или в България – навсякъде клиентите са еднакви.

„Дневникът на един книжар“ е вдъхновен от Джордж Оруел, който също е работил в книжарница и не случайно всяка нова част от дневника на Шон започва с цитат от неговата книга „Спомени от книжарницата“. Това също е добър подход, за да се види, че и Оруел, преди толкова много години, е забелязвал същите неща, които се случват и днес. С много дребни разлики.

Освен да споделя забавни (или не чак толкова) случки от „Книжарницата“ Шон Битъл набляга на един много голям проблем в света на книгоиздаването или по-скоро търговията с книги втора ръка, а именно - „Амазон“. Според Битъл от „Амазон“ създават впечатлението, че облагодетелстват потребителите, но по този начин страдат много други хора, които са засегнати от действията на компанията. Писатели, издатели, книжари усещат свиването на приходите си, защото „Амазон“ постоянно подбиват цените на книгите, винаги търсят по-добра оферта и по този начин всички хора, замесени в книгоиздателския бизнес са под натиск от компанията и не смеят да рисквуат във всяко едно отношение. Според Шон Битъл индустрията трябва да се обедини срещу „Амазон“, ако не иска да рухне до няколко години.

Друг голям враг на Шон е Kindle-a, но както сами може да видите, той си получи заслуженото. При това с пушка.

Препоръчвам на всички да прочетат „Дневникът на един книжар“ - това е една забавна, разтоварваща книга, която ще ви разсмее от сърце. Книжарите ще се познаят, клиентите също.

CONVERSATION

„Думите, с които ми го съобщи, не бяха класическите „Скъпи, ще имаме дете“… Не. Бяха будещите тревога „Трябва да намерим педиатър веган“

Много отдавна искам да прочета книгата на Фаусто Брици. Описваха ми я като ненатоварваща и изключително забавна. Търсенето ми за около година все удряше на камък, но на сегашния панаир се подсетих за „Ожених се за веганка“, отидох на шанда на „Gourmet“ и най-накрая си я закупих.

И смело мога да кажа, че не съм бил по-раздразнен от книга, и по-специлано от персонаж в нея, през целия си живот. Изпуснах смешката, изпуснах ненатоварващата нишка. В момента изпитвам само съжаление към Брици. Нищо друго.

Накратко нека ви запозная за какво става на въпрос в това тъничко, със симпатична корица, книжле.

В „Ожених се за веганка“ италианският режисьор, сценарист и писател Фаусто Брици разказва за трагикомичните си преживявания: всеяден привърженик на питателната храна, той се влюбва в актрисата Клаудия Дзанела – веганка, защитник на здравословното хранене, дипломиран натуропат и анималист. Клаудия е от тези вегани обаче, които налагат своя режим на хранене на другите, а Брици се оказва пряк потърпевш от нейните убеждения.

Любовта очевидно освен сляпа има и чувство за хумор: преобръща света на горкия Фаусто с главата надолу и го запраща в непознати територии, за чието съществуване не е и подозирал. А как да се откаже, когато веганката Клаудия е красива като ангел... Ще открие на собствен гръб, че този ангел е от войнстващите и преди той да се е усетил ще се опита да прекрои живота му. Не че няма избор, разбира се – ако иска много скоро да умре, защото яде месо и сирене, това си е негова работа! Ето как героят се оказва въвлечен в едно нереално съществуване, в което вълнените пуловери са резултат от мъчения, прилагани на животни; две хапки скришно изядено сирене са причина за пълна кръвна картина с тревожни отклонения от няколко стотни; пътуване до Тайланд включва десет килограма пълнозърнест биоориз в багажа за полета Рим-Банкок, защото кой го знае какъв им е там оризът.

Книгата наистина има потенциалът да бъде забавна. Брици има доста добър стил на писане, с който успя да ме разсмее на няколко пъти. Случките, които описва са комични, пише ги с една много хубава ирония и сърказъм, и наистина успява да развесели читателя. Хареса ми, че и не влиза в някакви много големи подробности. Разказва кратко, точно и ясно – нещата директно каквито са. Коменатарите му бяха свежи и се вписваха идеално в книгата.

И тук идва моят проблем. И той даже си има име – Клаудия! Както казах и по-горе тя е от тези вегани, които налагат своя начин на хранене на другите. Тя решава, че всички месоядни сме убийци, бори се за правата на животните, дори когато това е безумно. Манията й за здраве преминава всякакви граници и самото й държание е толкова дразнещо, че ми се идеше да метна книгата под метрото на няколко пъти. Агресивна е в желанието си всички да са като нея. Освен, че сменя тотално режима на живеене и най-вече на хранане на Брици, той самият е описал как тя се бърка в хранителните навици на всички около себе си. Дори на неродената им дъщеря, която от сега се знае, че ше бъде веган, а дори и нейният педиатър ще е такъв.

За мен Клаудия е отрицателен и най-вече събирателен образ на една общност, която се опитва да обяснява на всички нас как е правилно да се храним, да живеем, дори да мислим. И го прави агресивно, и неприятно. Едва издържах да прочета натоварващите й лекции за вяко отделно нещо – от това защо Брици не трябва да яде червени меса, до обяснението й защо пасе трева на четири крака, директно от саксия на балкона. Това тотално ми попречи да се насладя на четивото и наистина не оцених тази, може би наистина, забавна книга подобаващо. А като прибавим, че Брици се съгласяваше на всяко нейно беузмие, само защото е влюбен, това допълнително ме напрегна и чак леко го съжалих. Поне му правя „евала“, че не се присъедини към нея на балкона да си пасат заедно тревица.

Ако искате, все пак, прочетете тази книга, защото ми интересно само аз ли не мога да оценя комедията в нея или наистина Калудия е супер дразнеща?

CONVERSATION

„Аз не обичам историите. Обичам миговете. Обичам нощта повече от сутринта, луната – повече от слънцето, а тук и сега обичам повече, отколкото което и да е някъде после. Освен това обичам птиците, рибите, блусовете, пауновите пера, черните котки, синеоките хора ... Обичам твърде много неща, мога да изброявам до безкрай.

А не обичам часовници.

Никакви часовници.“

Ето, че отново е време да ви потопя в историята на Дома. Сивият и необичаен Дом, който е пълен с още по-необикновени и много интересни обитатели. Дом, в който се намира един напълно различен свят от нашия, с изцяло различни закони. Дом, в който може да срещнем всичко.

Както ви разказвах в ревюто си за „Пушача“, поредицата „Домът, в който..“ се очертава като една много добра и пленяваща история, която не случайно е смятана за феномен в новата руска литература. Една поредица, която обръща внимание на деца, които често обичаме да не коментираме и подминаваме, а именно изоставените. Това е една поредица, която се опитва да ни обрисува нещата, които те преживяват и да ни накара да се замислим през какво преминават обитателите на Дома.

Втората част от поредицата „Дневникът на Чакала“ отново ни пренася в Дома, но той определено е различен. Пушача вече е усвоил основните правила на новата си група: играе покер и не пита колко е часът. Всички го приемат, с изключение на Лорда, който обаче е отведен от Дома след неприятен инцидент. И докато Пушача опознава новите си приятели и слуша невероятните истории на Чакала, се случват две съдбоносни събития.

Завръщането на уважавания от всички възпитател Ралф вдъхва надежда на групата на Чакала и Пушача, че ще разберат какво се е случило с Лорда. Приема се и нов закон, който позволява срещите с момичета. Така към необикновената палитра от образи се присъединяват Мишката, Русалката, Вещицата, Дългата Габи – всяка от тях със своите странности и тайни. И в уж премръзналите души на момичетата и момчетата се събуждат първите любовни трепети.

Втората част от поредицата на Мариам Петросян определено ми хареса. Наистина наблюдаваме едно много голямо развитие на сюжета, но и на героите. Вече се появяват първите недоволства на Пушача спрямо установения ред, животът в Дома е малко по-различен след последните събития в края на първата част и нови приятелства се зараждат. Много въпроси от първата книга получиха отговори в тази част и много тайни постепенно бяха разкрити. Лично на мен обаче това, което много ми допадна е, че колкото и тайни да бяха разкрити в „Дневникът на Чакала“, в края на книгата имах още повече нови въпроси и се появиха отново догадките как ще се развие историята в третата, и последна, книга. Като пример мога да дам, че разбрахме, че в 4-та стая нямат часовници заради Чакала, който водеше дневника си в тази втора част, но не разбрахме защо. Надявам се по този въпрос да има развитие.

Двата катализатора на сюжета определено бяха връщането в Дома на Ралф, който изигра важна роля във финала на книгата и промяната на Закона, според който вече момичетата може да се подвизават в чудатия свят на момчетата. Това довежда до още заплетени сюжетни линии и до още въпроси, свързвани с новите герои и личните им истории.

Мариам Петросян продължава да ни въвлича в този свят със страхотния си стил на писане, в който се преплитат без проблем реалното с фантастичното. Докато четеш романа ти не си сигурен, кое наистина се случва и кое е плод на въображението на героите, които впрочем в тази част все повече пробват и разни субстанции на територията на Дома, което отново е една препрадка към реалните събития в подобни учреждения.

За финал мога да кажа, че тази история постоянно се обогатява и за всеки един нов (а и съществуващ вече) герой в нея може да се напише отделна книга. Затова ми е наистина любопитно как ще завърши тази сага в третата част от поредицата и какво ще стане с тези мои нови любими герои.

Прочетете още:

Домът, в който ... Пушача ни представя богатството на различните

Домът, в който ... гнездата опустяват

CONVERSATION

„Религията в тази част на света беше колаж. Ако си пийвал през цялата година, но имаш угризения, разкайваш се в нощта на Кадр, когато греховете на човек се опрощават изцяло, ако искрено се покае за тях. Мнозина постеха по време на Рамазан – хем да възобновят вярата си, хем да отслабнат. Светите хора се сливаха с безбожниците.“

Пиша ревюто на „Трите дъщери на Ева“ наистина година и половина по-късно отколкото трябваше. Тази книга на Елиф Шафак я отлагам от момента, в който излезе и все не намирах време за нея. Оказа се, че е било грешка.

Аз съм от хората, които са чели всичко излязло на авторката у нас. Определено харесвам Шафак – харесам нейния стил на писане, харесва ми начинът по който поднася историята. По моето скромно мнение обаче нейните книги, които заслужават вниманието на читателите са „Любов“, „Чест“ и „Копелето на Истанбул“. В останалите й романи нещо все не ми достигаше, а с книгите „Майстора на куполи“ и „Речникът на погледите“ Шафак буквално ме разочарова и може би и това е причината да отлагам толкова време „Трите дъщери на Ева“.

Но най-накрая нейният момент дойде и определено съжалявам, че не се сблъсках с тази история по-рано. Това е роман за Бог, религия, политика, лицемерието в обществото и за всички конфликти, които се пораждат около тях.

Накратко това е историята на младата туркиня Пери, която расте като невинна жертва в непрекъснатата война между самотния секуларизъм на баща си и ислямската религиозност на майка си. Момичето печели стипендия за Оксфордския университет и пристига в Англия. Там се сприятелява с чаровната Ширин – атеистка от ирански произход, и Мона – забулена с хиджаб египто-американка. Едно необичайно приятелство на три съвършено различни жени от мюсюлмански произход – Ширин Грешната, Мона Набожната и Пери Раздвоената.

Това е история за отстояването на вярата и за любовта, за победата над страховете и удоволствието да изречеш истината.

Аз изключително симпатизирам на Елиф Шафак и то не само като автор. Тя е от тези популярни личности, които заявяват открито своето мнение и не са безразлични към случвашото се около тях. Дали ще бъде вплетено в някоя от нейните книги или ще го заяви директно в някое свое интервю, Шафак не крие мнението си за проблемите на Турция и изобщо не се плаши да отправя критики както към управлението на държавата, така и към опорочването на вярата на моменти. Дори и това да й коства Турция да я съди, защото в книгата си „Копелето на Истанбул“ признава, че има арменски геноцид.

Тази нейна твърда гражданска позиция е силно изразена в „Трите дъщери на Ева“ и точно заради това романът ми хареса толкова много. Това е книга, която засяга едни от най-обсъжданите теми, а именно – радикалният ислям, политката на Турция спрямо малцинствата, а и не само. Религията и до каква степен влияе на живота на хората, Бог изввън тази религия и лицемерието на едно цяло общество, което е набожно, но с много условия и „тарикатлък“ в изпълненението на същата тази вяра.

На всяка една страница от романа си личи мнението на Елиф Шафак, която отново не се притеснява да назовава проблемите директно и с истниските им имена. Построената около вечно раздвоената Пери история ни показва как постоянно лутащата се Турция в своята политика и вяра, влияе и на хората в тази държава. И когато всички около теб те карат да избереш страна и да имаш позиция по наболелите проблеми, има хора като Пери, които искат да имат лично мнение, да не са част от някаква маса и това ги кара да се лутат, да не знаят кои са и да допускат грешки, защото не са сигурни в себе си. А в същото време това общество е изтъкано от лицемерие, което нито спазва законите, които проповядва, нито е толкова религиозно, нито мисли нещата, за които държат речи.

В своя типичен стил, на фона на тези религиозни и политически войни, Шафак ни запознава с една любов, по ученически силна, но и по ученически несподелена. Една любов, която е на една крачка от омразата и която завършва с предателство, което влияе на съдбата на всички.

За финал мога да кажа, че „Трите дъщери на Ева“ е една от най-добрите книги на Елиф Шафак. Определено я препоръчвам на всички, които се интересуват от нещата, които се случват в Близкия Изток, харесват добре написани книги и най-вече харесват смелата Елиф Шафак, която не се съобразява с условности, а заявява това, което мисли.

CONVERSATION

Абонамент за: Публикации ( Atom )

Book Adventure Club

Топ 10 на най-четените ревюта, публикувани през 2018 година

CONVERSATION

„Дневникът на един книжар“ или защо някой би стрелял по Kindle?

CONVERSATION

Защо ме напрегна „Ожених се за веганка“?

CONVERSATION

Домът, в който ... Чакала е на ред да разказва

CONVERSATION

„Трите дъщери на Ева“: Година и половина по-късно

CONVERSATION

За мен

Търсене

Харесайтe във Facebook

по издателство

Book Adventure Club

Топ 10 на най-четените ревюта, публикувани през 2018 година

CONVERSATION

„Дневникът на един книжар“ или защо някой би стрелял по Kindle?

CONVERSATION

Защо ме напрегна „Ожених се за веганка“?

CONVERSATION

Домът, в който ... Чакала е на ред да разказва

CONVERSATION

„Трите дъщери на Ева“: Година и половина по-късно

CONVERSATION

За мен