Book Adventure Club

„Когато бях млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава се върти в главата ми. "Почувстваш ли желание да критикуваш някого - ми рече той - просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти.“

Из „Великият Гетсби“

Много ярко си спомням, че преди време в един риалити формат, досаден чичко обясняваше, че ако не си прочел „Великият Гетсби“ още в гимназията си много зле и според него това беше признак за необразованост. Явно дълги години и аз съм бил от необразованите, защото чак сега се състоя първата ми среща изобщо с Франсис Скот Фицджералд.

Това е автор, за който няма какво да напиша, просто защото неговите творби говорят сами за него. Творби, които са оставили огромен отпечатък в литературната история и са поставили неговото име сред класиците. В днешното ревю, ще ви разкажа как мина моята първа среща с Фицджералд, като ще споделя своето мнение за „Великият Гетсби“ и сборника с разкази „Бих умрял за теб и други изгубени истории“.

„Великият Гетсби“

Когато реших, че е време да се запозная с творчеството на Фицджералд реших да започна с класиката. С една от най-известните му творби, която и до днес предизвиква множество коментари. Още с излизането си „Великият Гетсби“ получава смесени отзиви от критиците, а това се оказва преломен момент за кариерата на Фицджералд. След този роман на него му се иска вече да пише за по-различни, дълбоки теми, а не само за младежката любов.

Сигурно наистина са много малко хората, които не знаят сюжета на този роман. Джей Гетсби, който олицетворява американската мечта - със собствени сили се е издигнал и е спечелил милиони, а приемите в огромното му имение са най-пищните и посещавани в Лонг Айланд. Не се знае доколко са чисти парите и миналото му - със сигурност обаче са чисти и дълбоки чувствата му към Дейзи, неговата младежка любов, произхождаща от висшите кръгове на обществото. Именно заради нея той е купил разкошното имение - то е в близост до дома, обитаван от Дейзи и съпруга й Том Бюканан, който далеч не е пример за брачна вярност. Любовните триъгълници се пресичат и трагедията не закъснява.

Няма да си кривя душата – аз определено не останах очарован от „Великият Гетсби“. Нито историята ми беше кой знае колко интересна, нито героите ме накараха да заживея с тяхната история и болка. Книгата на моменти искрено ми беше скучновата. Но не мога да скрия, че в един роман Фицджералд е преплел много теми, които пораждат в читателя въпроси и теми за разсъждение.

Една от тях е за тази вечната любов, която те държи дори и след години и за нея си готов да направиш всичко, стига да я изпиташ отново. Дори за малко. Какво си готов да жертваш за нея и всъщност готов ли си да платиш цената. Разглежда се подробно и американската мечта – парите като средство за общуване, натрупването на въпросното богатство, успеха в това общество и какво точно ти носи той. Това е роман за дръзкия възход и шеметното сгромолясване, за крехката сила на парите, за амбицията, успеха и надеждата чрез тях да се спечели щастието и да се постави ново начало, а също и пленителна картина на двайсетте години от XX век, годините на джаза и „изгубеното поколение“.

Финалът на книгата пък ме накара да се замисля всъщност колко сме тленни и как ако не бъдем истински докато сме живи и не се постараем да създадем реални и чисти взаимоотношения приживе, всичко друго губи смисъла си, защото в последния си път на тази земя оставаш сам да правиш финалните крачки. Отделно ни показва и грозната част от човешката природа - да сме близки с някого докато е част от силните на деня и ни черпи с алкохол и шумни партита.

След като „Великият Гетсби“ ме остави с такива смесени чувства нямах търпение да се захвана с един сборник, на който съм се нагледал от цяла година и най-накрая дойде неговия ред. А именно:

„Бих умрял за теб и други изгубени истории“

Това вече определено ми хареса и препоръчвам горещо на всички да се запознаете с разказите на Фицджералд. Това е книга, която съдържа осемнайсет неиздавани, непознати или смятани за безвъзвратно изгубени разказа на легендарния писател, но според мен много по-добри от „Великият Гетсби“. Книга, в която хем ще се насладите на творчеството на автора, хем ще разберете нещо повече за него. След затварянето на сборника аз имах чувството, че познавам самия Фицджералд много по-добре.

Ан Маргарет Даниъл е съставител и редактор на книгата. Тя събира разкази, писани в края на 30-те години на миналия век от Фицджералд, които са били отхвърлени от редакторите заради провокативната си тема и стил или са потънали във водовъртежа на последните години от живота му. Дори когато се е нуждаел от пари и вниманието на критиците, писателят е предпочел да ги остави непубликувани, вместо да допусне редакторска намеса.

Самите разкази са перфектни, доставят ти изключително удоволствие от четенето. Във въведението Даниъл обяснява как редактори и критици са смятали, че въпреки че Фицджералд е добър романист, кратките форми са били неговата стихия. Аз се присъединявам към това мнение на 100%. Разказите са му плътни, грабващи, някои от тях дори разтърсващи. Той вплита в тях толкова много теми, колкото някои писатели само си мечтаят да засегнат в своите романи. Нямаше разказ, който да ми е скучен, който да пропусна или да прочета повърхностно. Всеки носеше различно усещане и някак си все едно опознавах различна част от душата на Фицджералд.

Много ярко си личи защо тези разкази са цензурирани и отхвърляни – в тях Фицджералд открито говори за Голяма депресия в Америка, за бедността в страната, за неуспехите в Холивуд, алкохолизма, леките жени, сексът за една вечер, лудите, лудниците, животът в тях ... Теми, които по това време не са очаквани от него. Това е било и голямата болка на Фицджералд – той е искал да пише за истинските неща от живота, а от него са изисквани истории за младежки любови и животът на богатите. А в тези разкази той е много по-черноглед, обстановката е много по-тъмна, много по-реалистична .. и така той с години се е разминавал с редакторите. Много от разказите имат автобиорафичен елемент. Фицджералд е обичал да преплита фикция и реалност. И му се е получавало много добре.

Изключително сполучливо е и оформлението на самия сборник. Всеки разказ започва със снимка от личния архив на Фицджералд, сканирано копие от оригиналния разказ и кратък коментар от Ан Маргарет Даниъл, който те въвежда както в историята на разказа, така и в неговото тълкуване. За мен „Бих умрял за теб и други изгубени истории“ е като автобиграфия на Фицджералд, преплетeна с неговите творби, която описва живота му още по-добре.

Първата ми среща с Ф. Скот Фицджералд започна колебливо, но завърши с огромен възторг от този автор. Определено скоро отново ще се срещнем някъде в света на думите.

Прочетете още:

Първата ми среща с Тери Пратчет

CONVERSATION

„Наистина ли е възможно той да прави тези отвратителни неща с нея и да вярва, че го прави от любов? Нима светът е толкова порочно място, че любовта не може да бъде различена от най-долните и унизителни прояви на насилие? Отвън дъхът й се носи като лека мъглица и снегът продължава да вали, като безконечно повторение на една и съща, безкрайно мъничка грешка.“

За кигата на Сали Руни слушам от доста време, но предпочетох да наваксам с други книги и да чакам излизането и на български, за да видя за какво иде реч. „Нормални хора“ беше категорично препоръчвана от много хора в мрежата, а и е носителка на награди, което сериозно разбуди моето любопитство. Чаках я у нас с огромно нетърпение и най-накрая я приключих.

На пръв поглед книгата не изглежда нищо особено – Сали Руни ни запознава с двама нормални тийнейджъри Конъл и Мариан. Той е търсен, популярен, обичан. Тя е самотница, едновременно отхвърлена и недопускаща достъп до вътрешния си живот. Майката на Конъл е чистачка. Мариан живее в богат дом, където привидно всичко е “както трябва”. Така се случват нещата, че те започват нещо като връзка, но всичко е скрито от околните. Тази тайна закачка прераства в една дълга и болезнена любовна история – разказ за опитите на младите хора да намерят своето място в обществото, без да предават идеалите си, за да извоюват социална приемливост. Конъл и Мариан се намират и разделят, повлечени от течението на налаганата отвън “нормалност”, от скрити болки и стремеж към признание – емоционално и професионално.

На вотри поглед ... за мен книгата си остана нищо особено. Да, като цяло мога да кажа, че ми хареса. Четенето вървеше леко, хареса ми как Сали Руни пише. За мен сюжетът не беше муден, въпреки че не се случиха кой знае какви неща. Напротив – въпреки еднотипността всичко се случваше много скоростно и много бързо следваше събитие след събитие в живота на тези двама млади хора.

В тази книга наистина всичко е просто, обичайно и ... може би нормално. Персонажите не са необичайни, случките в живота им са типични за тази възрастова граница. Търсене на кариерно развитие, любов, успех в университет. Все проблеми, с които се натъкваме ежедневно. Хареса ми как още със заглавието на тази книга Сали Руни ни предразполага да не очакваме нещо много стряскащо и различно. Тя ни въвежда в света на Конъл и Мариан и просто ни води през него. Смея да твърдя, че авторката е усетила духа на тези млади хора и с начина си на писане ни потапя в техния свят успешно. Бих казал и доста реалистично. Самата Руни пише така – конкретно, без заобикалки. Може би и на това се дължи големият успех на романа – че е написан за нещата от живота, на достъпен език, но в същия момент навлиза много надълбоко в теми като домашното насилие и последиците от него.

Като персонажи Мариан ми беше много по-интересна – някак си ми се струва, че не видях всичко от нея в тази книга, имаше пластове, които Сали Руни реши да не ни разкрие. С такова усещане останах. Нейната лична история представляваше по-голям интерес за мен и мисля, че е и по-любопитната за обсъждане.

Също така ми хареса идеята заложена от авторката за това да не ни интересува мнението на околните. Тя беше като един лайтмотив в книгата и около него се завихряха доста от отношенията в романа. Кое ни прави нормални? Трябва ли да се съобразяваме с хорското мнение? Ако хората ни мислят за ненормални и сбъркани, наистина ли е така?

Сали Руни

Проблемът ми с тази книга беше, че самите персонажи на моменти ми бяха изключително натоварващи с тяхната неосъзнатост и с това, че са постоянно в някакво чудене по какъв път да поемат. Независимо дали говорим за отношенията между двамата или за отношенията им с другите. Също така езикът на Сали Руни ми допадна, но с целта си да предаде достоверно разговорите между младото поколение в момента използваше цинизми, които на мен ми стояха като кръпка. Не, че имам някакъв проблем по принцип с такъв тип писане, просто във въпросната книга това ме дразнеше, защото ми изглеждаше като някакви скоби, леко кривване от пътя по който се движи историята.

Като цяло препоръчвам да прчетете „Нормални хора“. Написана е добре, историята е интересна и на моменти силно те грабва. Аз лично не разбирам какъв е този голям шум около нея, но ако ви се чете реалистична, нормална история с герои, в които може би ще се познаете, то тази книга е за вас.

CONVERSATION

„Много скоро в живота ми стана твърде късно.“

Получих „Любовникът“ като подарък от една много скъпа за мен приятелка, за която тaзи изповед е любима. Сега, след като я прочетох, напълно разбирам защо това е така. „Любовникът“ е книга, която е по френски щура, различна и не се вписва в нито едно литературно клише. Това е изповед, на една жена, която води един различен за повечето от нас живот и на 70 години решава, че е готова да сподели историята си със света.

„Любовникът“ е най-известното произведение на Маргьорит Дюрас. Още с излизането си през 1984 г. романът става събитие. В него авторката възкресява детството и юношеството си в Сайгон, столица на Френски Индокитай, през трийсете години на миналия век. Срещата между петнайсетгодишната девойка и много по-възрастния от нея китаец рентиер служи за завръзка на една от най-вълнуващите любовни истории във френската литература.

„Любовникът“ е много повече от историята на любовта между китаеца и бялото момиче. Да, тя е в центъра на събитията и показва различни аспекти от вътрешния свят на Дюрас. За мен обаче историята свързана със семейството на писателката бе много по-интересната сюжетна линия. За това как една майка може съвсем видно да покаже предпочитанията си спрямо собствените си деца, но по този начин да разруши световете им и да обърка представата им за истинска любов. За това как може да ги накара да враждуват помежду си и отношенията им да са по-скоро като на война.

Настроението в романа може да се опише с една дума – ТЪГА! Докато четеш е възможно по-скоро да се натовариш, да ти е мъчно за живота, който е водила Маргьорит Дюрас и как на моменти е откровено самотен и празен. Дори любовните й отношения с китаеца не могат да събудят у нея големи чувства и всичко стои някак стерилно в цялата ситуация. И въпреки че казва много големи истини директно в книгата, което за времето си може би е било впечатляващо, то не толкова прозренията в книгата ще запомня аз, а таи постоянна тъга.

Маргьорит Дюрас

Стилът на писане на авторката определено не ми е по-вкуса и не мога да кажа, че ме впечатли, но не може да се отрече, че е уникален и разпознаваем. Цинизмът върви ръка за ръка с една елегантност, типично по френски, която замаскира дори най-директните изказвания.

Определено не мога да кажа, че „Любовникът“ е книга за всеки – напротив! Може би много хора откровено няма да я харесат и аз лично бих ги разбрал. Истината е, че Маргьорит Дюрас дава доста теми за размишления, които колкото повече време минава след прочитането на книгата, толкова повече започваш да ги осъзнаваш.
Прочетете още:
Back to the Classics: Мрачната „1984“
Back to the Classics: „Десет малки негърчета“
Back to the Classics: „Парфюмът. Историята на един убиец”

CONVERSATION

„Страшното е, когато очите ти пресъхнат и вече нищо не може да те разтърси, понеже си видял най-ужасното. Тогава просто чакаш като статуя времето да мине, докато дойде твоят ден да се разпаднеш“

Из „Нощ“

Този път рубриката „Двойна доза ...“ определено е различна. Поне за мен. Защото ще напиша всички тези редове с огромна доза вдъхновение и с усмивка. И за двете е виновна Камелия Кучер. Един млад български автор, заслужаващ внимание, който аз задължително ще препоръчвам на всеки, търсещ да прочете нещо смислено. Автор, който докосва и не те оставя безразличен към творчеството си.

„Дом“ и „Нощ“ са двете книги, с които ще ви запозная в това ревю. Два много различни романа, с еднакво силни текстове. Преди да обърнем по-специално внимание на книгите, ми се иска накратко да споделя няколко изречения за самата Камелия и какво може да очаквате, ако посегнете към нейните книги.

Камелия Кучер определено ме впечатли. Аз съм човек, който не обича да се превзема и да хвали наляво и надясно, но тя пише прекрасно. Почти всяко нейно изречение е точно в целта и те оставя без думи. Иска ти се да се върнеш към даден параграф и дa го прочетеш отново, за да се насладиш на изреченията, които е използвала тя. В нейните книги наблюдаваме един прекрасен стил на писане, изпълнен с огромен смисъл. Метафори, сравенения или на пръв поглед простички заключения – всичко това те кара да се спреш и да се възхитиш на финеса, с който е написано. На която и страница да отворите нейните романи, ще попаднете на грабващ цитат. В това отношение Камелия ми напомни на Блага Димитрова, но с риск някой да не се съгласи с мен, бих казал, че текстовете на Кучер са много по-четивни. Също така някой може да определи романите като „дамски“, но аз не мога да се съглася с това. Те определено нямат ограничение от към аудитория, просто защото са чисто човешки истории, с които можем да се отъджествим всички ние.

Камелия изгражда своите герои брилянтно – придава им душа, човещина. Обикваш ги и не искаш да се разделяш с тях. Те стават част от твоето ежедневие и дори когато си затворил книгата, мислиш за тях и се чудиш как ли ще се развият истории им. Камелия пише красиво и може би в това е нейната сила. Потапя те в един свят - нейния, където е толкова приятно, че не ти се излиза. Камелия въздейства на читателя. А не е ли това най-важното за един писател?

„ДОМ“

„Дом“ е топла книга, уютна. Веднъж отвориш ли я, не искаш да я затвориш. Историята на героите те поглъща мигновено. Мисля си, че ако нямах всекидневните си анагажименти и имах повече свободно време, бих прочел тази страхотна книга за един ден. На един дъх.

В „Дом“ се запознаваме с Франсоа Бернард – малко момче, което има нелека съдба. Семейството му живее на ръба на мизерията, баща му редовно посяга към чашката, а майка му изобщо не го забелязва. Франсоа може би не осъзнава, че живее в тази мрачна обстановка, докато не се запознава с Джейкъб и неговото семейство. Докато не вижда друг начин на живот – напълно противположен на своя. Докато не влиза в дом, който има пълното право да се нарече такъв за разлика от неговия. Като всяко дете, което се сблъсква с реалността, Франсоа не приема ситуацията много добре. Но в правилния момент животът го среща с Фатима, която го утешава, подава му ръка и оказва влияние върху цялостното му развитие и разбирането му за света.

И оттук започва голямото приключение на Франсоа. Виждаме как израства, а Камелия Кучер ни води през живота му с огромна доза симпатия и сантименталност. Проследяваме неговите първи влюбвания, разочарования, сблъсъци с последиците от изборите му. Наблюдаваме как от малко момче с не много големи мечти, се превръща в преподавател в Сорбоната и постига неща, за които дори не си е помислял.

Това е книга за живота и неговите възходи и спадове. „Дом“ е и книга за приятелството, което остава силно независимо колко глупави постъпки може да направи човек понякога. „Дом“ е книга за любовта – онази, която остава над всичко и не се интересува от условностите. Към финала „Дом“ се превръща и в роман за изспуснатите възможности. Припомня ни, че не трябва да се водим от мнението на другите, техните желания и предразсъдъци, а да следваме сърцето си. Не бива да чакаме подхоящия момент, за да направим това, което искаме, за да бъдем с човека, когото обичаме. Не бива да изпускаме възможност за прошка и втори шанс, а да действаме днес, за да не съжаляваме след години. „Дом“ се описва най-добре с едно изречение от самата книга:

„Ето, това е любовта, приятелю. Любовта над всичко. Останалото е просто съдба...“

„НОЩ“

„Нощ“ е роман за прошката. Тази прошка, която надмогва егото. Прошка, която е дълбоко изстрадана, но когато я дадем, е до болка истинна. Тази прошка, която няма нужда да се назовава на глас – достатъчно е да се вгледаш в очите и поведението на човека остреща, когато му простиш. Това е и роман за прошката, която можем да дадем на самите себе си.

В тази книга ясно виждаме израстването на Камелия Кучер като автор. „Нощ“ е едно надграждане към още по-добро писане и още по-добра история. Това е една сериозна книга, на сериозна тема, но запазила топлината на Камелия в себе си.

„Нощ“ ни разказва за едно момче с пъстри очи, търсещо пътя към едно момиче с лунички, в което се влюбва от пръв поглед. Виторио копнее да стане част от света на Ева. Наблюдава книжарницата на баща й, запленен от всичко, което я заобикаля. Но една съдбовна нощ, по време на Втората световна война, прекършва невинното им детство и стъпква мечтите им. Войната и последиците от нея заемат централно място в романа и повлияват силно върху живота на главните герои.

Историята е разказана от самия Виторио, който пише книга и си спомня за онова време. Компания му прави Лучия, която едновременно го вбесява и се превръща в негова огромна слабост. Отношенията между тях са различни, но истински и взаимно си помагат да стигнат до момента, в който са готови да простят.

Както и „Дом“, така и „Нощ“ е написана прекрасно. Не искам да ставам досаден, но Камелия Кучер наистина пише със сърце и душа, и това най-силно си проличава в текста. Не мога да преброя пътите, в които се спирах, за да обсмисля какво съм прочел преди малко и да се насладя на изказа на Камелия. Опитвам се да запаметя това, което пише, защото е толкова красиво, че не искам да го забравя.

„Нощ“ беше едновременно много по-забавна, но и много по-тъжна от „Дом“. Камелия е успяла да преплете темата за войната с чисто човешката история и любовта. И според мен се е справила блестящо. Има много книги за Втората световна война, но си личи колко добре подготвена по темата е Камелия. И отново, разбира се, имаме лична история, в която писателката вплита своите философски виждания за живота, прошката, любовта. За това колко е важно да можеш да дадеш прошка не само на околните, но и на себе си. За това да си дадеш втори шанс и да можеш да си позволиш да живееш нормално.

Истинско богатство в тази книга са героите й. Както споделих и за „Дом“, Камелия успява да изгради своите персонажи идеално докато заприличат на реални хора. В тази книга дори второстепенните герои са сякаш главни – всеки има своята роля в историята и я обогатява толкова много, че не можеш да си я представиш без никого от тях. Любими ми станаха отношенията между Виторио и Лучия. Донесоха ми както много усмивки, така и моменти, които ме натъжиха, защото бяха до болка истински.

Към която и от двете книги на Камелия да посегнете, няма да сгрешите. И „Дом“, и „Нощ“ са посветени на човешки истории, които ще ви трогнат и които няма да забравите дълго време. Заради писането на Камелия Кучер ще изпитате истинско удоволствие от четенето и, повярвайте ми, след като приключите романите, с нетърпението ще чакате нещо ново от един от най-свежите съвременни български писатели. Сигурен съм, че тепърва ще се говори много за Камелия Кучер и нейните истории.

Снимки: Цветомила Димитрова
Прочетете още:
Двойна доза Иън Макюън
Двойна доза Магда Сабо
Двойна доза Анджела Марсънс
Двойна доза Виктор Пасков

CONVERSATION

„Мисля, че някой е очаквал Стефани. Имала е среща. Когато тя напуска ресторанта, той й се обажда от телефонната кабина и я уговоря да дойде на плажа. Стефани се тревожи. Звъни на Шон, но той не отговаря. Тъй или инак, заключва своята кола, слиза до паркинга и се качва в колата на непознатия.

Ето как започва изчезването на Стефани Мейлър.“

Всички знаят, че аз имам огромен афинитет към криминалните романи, но и затова вече съм доста критичен към това, което чета от този жанр. Става все по-трудно нещо да ме впечатли наистина силно. След като приключчих книгата на Жоел Дикер „Изчезването на Стефани Мейлър“ не мога да кажа, че съм останал без думи, но и не мога да скрия, че съм силно впечатлен.

Тръгнах към книгата без очаквания, а тя ми поднесе един наистина заплетен случай, страхотни герои и едно увлекателно писане, което ме въвлече в историята без никакви проблеми.

Всичко започва на 30 юли 1994 година. Малък курортен град в района на Хемптънс, в щата Ню Йорк, е потресен от жестоко престъпление: убит е кметът на градчето заедно с цялото си семейство, както и млада жена, станала неволен свидетел. Случаят е поет от щатската полиция и разследването е поверено на двама млади полицаи, Джеси Розенбърг и Дерек Скот. С упоритост и амбиция те успяват да съберат достатъчно солидни улики и да разобличат убиеца, с което си спечелват уважението на колегите и дори награда за добре свършената работа.

И така двайсет години по-късно, през лятото на 2014 година, една журналистка на име Стефани Мейлър заявява на Джеси, че на времето са се излъгали в самоличността на виновника. Скоро след това тя на свой ред изчезва при тайнствени обстоятелства. И вече тук става наистина интересно – всички започват да се чудят какво е сполетяло Стефани Мейлър? Какво е открила тя? И преди всичко, какво всъщност се е случило вечерта на 30 юли 1994 година?

Тези въпроси обаче пораждат много събития, запознават ни с много герои, като всеки един от тях има какво да ни разкаже и така мисетрията става толкова огромна, че до почти последната страница тя изглежда нерешима.

Опрделено мога да кажа, че Жоел Дикер ме впечатли. Една наистина интелигентно написана книга, която в нито един момент не ме подразни, а логиката за всички събития в нея беше железна. А това, повярвайте ми, е много впечатляващо, защото в определен момент в книгата има около 5 сюжетни линии, 10 главни герои и всички те преплетоха своите животи по един наистина изключителен начин. Както на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си, така се оказваха свързани в сложна плетеница от отношения.

Всички те имаха тайна, която беше свързана с престъплението от 1994 година и докато всеки не разказа какво му се е случило, случаят така и не се разплете. На моменти заради този заплетен сюжет пълен със събития, спомени, смъртни случаи, „Изчезването на Стефани Мейлър“ ми напомни на „Мoзайка от убийства“ на Антъни Хоровиц. Държеше ме в напрежение по същия начин и наистина нямах идея как ще свърши всичко.

Жоел Дикер

Това бе първата ми среща с Жоел Дикер и определено останах доволен. Стилът на писане е прекрасен, атоврът ни води през всички тези истории по един начин, че не губиш нишката и ти доставя огромно удоволстиве от четенето. Финалът не беше наивен, а напротив – напълно реалистичен. Случаят получи своето логично разрешение, а дори едно убийство се размина без наказние, както често се случва и в реалния живот.

На мен лично книгата ми хареса и я препоръчвам на всички фенове на жанра.

CONVERSATION

„А колкото до любовта... трябва да приемеш, че тя преди всичко е болка. Дълга, дълбока, постоянна болка, която се понася с безкрайно смирение и търпение. Много повече страдание, отколкото удовлетворение.“

из „Аутопсия на една любов“

„Двойна доза ...“ е една от най-любимите ми рубрики в блога. В нея ударно ви представяме два различни романа от един и същи автор, с който сме се сблъскали. Тази рубрика предоставя възможност, ако не сте прочели нещо от някой писател, да го направите и то да имате избор с коя негова творба да започнете. Днес за първи път в рубриката се включва и Маги, която се е потопила в творчеството на Виктор Пасков и определено има какво да ни каже за него.

***************

„Германия, мръсна приказка“

За Пасков слушах доста през миналата година. Почти в края на тази се срещнах и за първи път с него, с едно доста ударно, цинично, мръсно, рокендрол начало.

Така и ми препоръчаха „Германия, мръсна приказка“, много рокендрол е, като за теб е. Но подходих с доста резерви към всеобщият култ предизвикал един непознат до този момент за мен писател.

С Виктор Пасков вече се познаваме. С младия Виктор, с негото алтер его, с неговите спомени, които вероятно са се размили и преиначили. Но все още дъхат на несигурност, порастване, на хаоса, както е наречено, и на цялото изгубено поколение на соца.

Държа на наблегна на темата за порастването, изгубването/намирането. Защото социалистическата линия в романа е основна, както и неизменната критика, ясно ти става, че това е вик на срещу догмите, вик за свободата, за избор. И разбирам болката на крещящия, просто вече съм се наслушала на тази преповтаряна тематика.

Това, което преобърна "Германия, мръсна приказка" за мен е именно поривът на младия Виктор, поел към уж светлото си бъдеще в ГДР, както и крахът на илюзията.

"Германия, мръсна приказка" е вулгарна смесица от поетика, критика, призив. Тя оформя един много истински и необуздан роман за порастването, за изгубването най-вече на мечтите, с които си живял и за клишираното намиране на щастлив финал. Но той ти харесва, приказката трябва да приключи оптимистично, другото е история.

По един специфичен начин, този роман трябва да е разказан така грубо, така нахвърляно, в текста непрекъснато се бият цинични сцени с поетични импресионистични картини. Пасков си играе с текста, забавлява те, отвращава те, набива ти яростно в главата, това което е мъчило него и цяло едно поколение. Крещи ти го. Така както Виктор в романа не можеше да укроти бясно напиращите като бездомни кучета думи. Да искаш да изразиш толкова много, буквално бомба от емоции, от впечатления, но да не знаеш как да го направиш. Сбълъсък на два различи свята, които се оказват толкова еднакви, че българсакта колония в гестхауза, всъщност е мини проекция на социалистическото българско общество, което заменя страха от една управа с друга. Мизерството на посредственият живот, който потиска артиста, а всъщност има ли значение като не знаеш кой си?

Виктор Пасков

Така злобно, голо нахвърляни един след друг пасажите, всъщност образуват една цялост, която решава да бъде приказка. Не е красива приказка за приспиване, по действителни събития със неслучайни лица. Искрен разказ от първо лице, който не ме "докосна" толкова със социалистическите си мотиви, колкото си личните. Това е една лична, бунтарска, рокендрол изповед на един разочарован и ядосон млад човек. Това е вътрешна борба, изразена и катализирала във враждабената среда на чуждата държава, която отблъсква дори визуално. Днес посланията на текста, продължават да важат със същата енергия, години след като социализмът си е отишъл. Мотивите остават универсални, а начинът по който са поднесени те вкарва в размисли за собствената си приказка.

За да намери героя отново смисъл в това, което го прави щастлив, най-просто и явно - в изкуството. Не случайно е тиражирана фразата, "Въпреки живота всичко е любов". Ами любов е, така казва поуката. Любов не към поредната жена, любов към живота и самото му естество. Дори да не е реален, това е красивият и заслужен финал на едно порастване и проумяване.

„Аутопсия на една любов“

Чувството след края на „Аутопсия на една любов“ е идентично с това, което изпитах след като затворих "Германия мръсна приказка". Адски силна книга, построена така, че никак не очаквах въпросният край, който ми хареса и най-много.

Цялата страст, мъчение, цинизъм, болка - леещи се много ефирно и на място под перото на Пасков, бяха погълнати и изплюти също така зрелищно, както и бяха построени.

За да се роди абсолюта, миража може би, музикантската енигма, която според Пасков, има само един вариант да съществува и да донесе покой и примирение (а защо не истинска радост) на героя.

„Аутопсия на една любов“ е аутопсия на живота и човечеството преди всичко, на обществото и индивида, политическите системи, на хомо сапиенс с първичните си подбуди, на философията и музиката, които одухотворяват първичният звяр. Почти до средата си мислех, че любовта е само метафора, маска, малко прекалено изопачена фантазия дори, но любов има. Не красива любов, но поглъщаща и страстна - еднакво към жената и към джаза.

Не мисля, че читателят без очаквания би имал проблем да разбере и усети идеята и тъгите на Виктор Пасков. Дори да не му допадне, бих препоръчала да се опита да се докосне до него, само опита и срещата с такъв тип писане оставя известна доза гордост, че имаме автор, който има такъв мащаб на идеите и звучи актуално във всяка система.

С риск да се повторя, искам да натъртя, че това е наистина силна книга, много емоционално наситена и много искрена. Усеща се във всяка буква, фраза, метафора.

Виктор Пасков не е точно моят автор, като лично усещане, оценявам като читател това, което се разигра в съзнанието ми след тази книга.И все пак го препоръчвам, защото е един от най-стойностните и мощни гласове, на които съм попадала в съвременната ни литература.

Магдалена Младенова

Още от автора:

„Балада за Георг Хених“: когато Виктор Пасков те оставя без думи

Прочетете още:

Двойна доза Иън Макюън

Двойна доза Магда Сабо

Двойна доза Анджела Марсънс

CONVERSATION

Абонамент за: Публикации ( Atom )

Book Adventure Club

Първата ми среща с Ф. Скот Фицджералд

CONVERSATION

Какви са проблемите на едни „Нормални хора“?

CONVERSATION

Back to the Classics: „Любовникът”

CONVERSATION

Двойна доза Камелия Кучер

CONVERSATION

„Изчезването на Стефани Мейлър“ – изключителна палитра от персонажи

CONVERSATION

Двойна доза Виктор Пасков

CONVERSATION

За мен

Търсене

Харесайтe във Facebook

по издателство

Book Adventure Club

Първата ми среща с Ф. Скот Фицджералд

CONVERSATION

Какви са проблемите на едни „Нормални хора“?

CONVERSATION

Back to the Classics: „Любовникът”

CONVERSATION

Двойна доза Камелия Кучер

CONVERSATION

„Изчезването на Стефани Мейлър“ – изключителна палитра от персонажи

CONVERSATION

Двойна доза Виктор Пасков

CONVERSATION

За мен