Book Adventure Club

„Беше единайсети януари осемдесет и първа година, седмица преди деветия ѝ рожден ден, когато баба ѝ я попита какво желае да получи. „Нищо“ – отвърна Неда и продължи да си пише домашното. И не че не си мечтаеше за кукла като на Верчето, и не че нови панталони щяха да са ѝ излишни, или че туфлите ѝ не бяха умалели. Не, нищо подобно. Просто си бе получила подаръка за всичките рождени дни до края на живота си. Бе ѝ го поднесъл дядо ѝ. Последният му дар.“

Много рядко се среща български автор, който да набляга на проблем от нашето общество, който не е свързан с моментното ни политическо състояние или с този преход, който изглежда безкраен. Буквално на едната ми ръка се броят книгите, които поглеждат извън темите, които се дъвчат вече 30 години.

„Дарът“ е точно такава различна българска книга. Невена Митрополитска е обърнала внимание на един проблем, който за нещастие засяга много двойки в съвременния ни свят, а именно проблема с изкуствената репродукция.

В романа се запознаваме с две двойки, чиито пътища не би трябвало да се пресекат – различно социално положение, образование, среда. Общото помежду им – мечтата за дете. Тази мечта обаче носи със себе си много болка, недоверие, съмнение дали можеш да направиш тази крачка точно с този човек, изневяра, дори смърт. Тази мечта изправя две семейства едно срещу друго в най-важната битка в живота им.

Това бе първата ми среща с Невена Митрополитска и определено мога да я нарека различна. Темата на романа ми беше интересна, защото познавам семейства с подобни проблеми на героите в него и ми бе любопитно как авторката ще пресъздаде духовно премеждие, през което преминават хората, изпаднали в това положение. Наистина достоверно е пресъздадена и медицинската част на проблема и това как една лекарска грешка може да обърка съдбата на 4 души, които без да искат ще се окажат вплетени в един огромен проблем, който самите те не са искали. Трудностите около зачеването инвитро са много и в тази книга те са засегнати.

Особено се набляга на душевното състояние на бъдещите родители – страхът от това да не се получат нещата, още по-големия страх дали ще успеят да отгледат едно дете и може ли да се справят с отговорната задача да го възпитат по най-добрият начин. И, ако отначало си мислех, че този здравословен проблем ще е в центъра на събитията на книгата, то се оказа, че е само в периферията й.

Този проблем е просто катализатор на всичко останало, което се случва в „Дарът“. Невена Митрополитска ни потапя дълбоко в душите на 4 личности, всеки със своите вътрешни терзания и проблеми. Преминаваме през всички спектри на човешките емоции и виждаме как в очакване на най-хубавото събитие в живота на един човек, той може да е най-нещастен и самотен. Авторката ни разказва за проблемите на артиста и неговата ексцентрична душа и стига до битовизмите на обикновените хора, които се чудят как да свържат двата края. Митрополитска ни разказва за родители, които не се интересуват от децата си или искат да ги скарат със сегашния им партньор, и баби и дядовци, които са готови да дадат живота си в името на това внучето им да е щастливо.

Невена Митрополитска

И на фона на всичко това се появява изкуството – балетът. Музиката, която отново се появява като един спасител и символ за главната ни героиня, която намира смисъл да се бори и да продължи да прави това, което обича заради един дар, който се оказва най-важният в живота й.

„Дарът“ определено е тежка книга, която може би докосва по-силно женската душа. На мен също ми бе интересно да видя как ще се развият нещата за героите, но и в същия момент ми дотежа и четенето не винаги ми бе леко. Но едно е сигурно – това е от онези книги, които може да се опишат като „човешки“, просто защото са до болка истински.

CONVERSATION

„Колкото по-силна е любовта, толкова по-голямо е щастието, което тя ни носи, ако е така взаимна и чиста, както се полага.“

„Тайнствената непозната“ на най-малката от сестрите Бронте – Ан, излиза в края на юни 1848 и веднага предизвиква фурор. Тиражът се разпродава за седмици. Тематиката е нестандартна и нова за консервативна Англия.

Романът на Бронте разказва историята на жена, която се нанася в малко селце в Англия със своето дете, и отказва да влезе в обществото. Мистериозността й става повод за слухове и подмятания по неин адрес. Гилбърт Маркъм, не вярвайки на слуховете, се запознава с „тайнствената непозната“ Хелън Греъм. Повествованието в романа е ситуирано много интересно - под формата на писма (в първата и третата част Маркъм пише до свой познат, а във втората самата Хелин разказва за живота си) и постоянно държи ума на читателя буден. Стилът на Ан е приятен и лек за четене, без излишни описания.

„Обичам да се наслаждавам на живота в цялата му пълноста, което не е дадено на онези, които са роби на една-единствена страст.“

Книгатa е смятана за първият феминистки роман. За първи път ролята на жената е разгледана в друг контекст – тя е видяна като независима, способна сама да вземе живота си в свои ръце. Отказът да остане под крилото на мъжа е нещо немислимо за тогавашното общество. Разказана с остроумие и ирония, историята на Хелин Грейъм изобразява борбата на една жена за независимост и свобода на духа.

Ан Бронте познава до съвършенство женската душа и предава всеки едни трепет и всяка една емоция с прецизността, присъща на жените, което прави книгата толкова добра и същевременно скандална. Дали, ако беше написана от мъж щеше да се приеме така? По-вероятно не!

В романа се усеща духът на бъдещето, на новото време, на това, че жените заслужават свобода и имат право да бъдат ценени и уважавани. Ценностите, положили основата на повествованието, са актуални и до днес и ни дават пример, че каквото и да преживява една жена и на каквито изпитания да е подложена, духът й винаги трябва да е жив и буен.

Засегната е темата за майчината любов, която преминава през различни етапи, но винаги с една цел, да спаси детето си от пагубното влияние на околните и средата.

Хелин ни показва, че понякога любовта не е достатъчна, че човек винаги тгрябва да знае ценностите си и да се бори за тях. Една жена с непокорен дух, буйно сърце и желание за живот.

„ – Това не е съществено. Може, като прозреш в очите и сърцето на някого, да опознаеш висотата, широтата и дълбочината на душата му само за един час, да знаеш повече неща, отколкото би могъл да откриеш за цял живот, ако другият не проявява склонност да ги разкрие... или ако не си способен да ги прецениш.“

За времето си Хелин е била неразбрана и непокорна, била е отшелницата, готова да жертва брака си, за да спаси детето си и себе си от един пагубен съюз, теглещ я към бездната и към смъртта.

„... амбицията е най-сигурният път към провала, а промените са също предпоставка за разруха...“

Образът на Хелин е събирателен за всички жени. Посланието, което тя изпраща, чрез своята история, е образец на независимостта и на борбата за достоен живот, който всеки от нас заслужава.

Сестрите Бронте

„Макар самотният живот да носи малки радости, в него няма и непоносими скърби.“

Дори и днес - 2 века след написването си, романът на Ан Бронте провокира мисли и скандализира, дори и днес има хора, които биха осъдили Хелин, биха я нарекли феминистка, които са готови да я обрекат на страдания в името на брака. Една книга, която винаги ще е актуална и винаги ще има какво да ни каже, защото проблемите от Викторианска Англия, ще бъдат актуални винаги. Трудно е било да си различен в едновремешното консервативно общество, но пък именно различните са били тези, които са променяли историята или са пишели нова.

„Колко станно е, че толкова често плачем от съжаление към някой друг, а за себе си не проливаме една-единствена сълза!“

Факт е обаче, че това е най-предизвикателната и революционна творба писана от жена, за друга жена, в общество като Викторианска Англия и превърнала се в класика.

Автор: Темелина Трайкова

Прочетете още:

Back to the Classics: Мрачната „1984“

Back to the Classics: „Десет малки негърчета“

Back to the Classics: „Парфюмът. Историята на един убиец”

Back to the Classics: „Любовникът”

CONVERSATION

„Там е работата със спомените. Не можеш да избираш. Ако си спомняш само това, което искаш, няма да има разбити сърца.“

„Ловецът на цветя“ от Дейвид Уайтхаус за мен бе едно приключение. Това е първата дума, която ми идва на ум, когато тръгвам да описвам книгата. Един епос, който се разви пред мен и ми поднесе не една, а цели три сюжетни линии, които ми разказаха три корено различни истории, с общ финал. Книга, в коя любовта не е класическа, но е на всяка една нейна страница. Роман, който е причисляван към криминалния жанр, но за мен по-скоро беше приключенска история, която ме преведе през много места из света и го усетих като един по-различен пътепис.

Както казах и по-горе в началото книгата ни запознава с три различни съдби, които постепенно започват да се припокриват. Започнах романа рано сутринта в метрото и малко ми дойде като бързо разсънване да запомня всички имена, случки и съдби, с които ни среща Уайтхаус още в началото на книгата.

„Ловецът на цветя“ започва с момента, когато черната кутия на самолет, изчезнал преди трийсет години, е намерена на дъното на морето от професор Коул. През това време млад мъж на име Дав започва да си спомня минало, което не е негово. Спомените принадлежат на ловец на редки цветя от осемдесетте години в Ню Йорк на име Питър, чиито проучвания го отвеждат из целия свят и приключват с трагедия. Неспокоен и самотен в съвременен Лондон, Дав бързо е погълнат от спомените, които може да крият ключа към загадката за собствената му самоличност и случилото се с пътниците в онзи прокълнат самолет - „Отдавна забравения“.

Колкото повече се чете тази книга, толкова повече тя ти се разкрива. Сюжетът в нито един момент не се застоява и не става скучен. На всяка една страница се случва нещо, което допълва общата картина и накрая всичките тези сюжетни линии се сплитат в една и се оказва, че всички съдби, с които се сблъскваме, имат връзка по някакъв начин.

Както казах и по-горе за мен това е книга за любовта. Но не любов в романтичния смисъл на думата с шоколад и шампанско. На първо място имаме любов към идеята за любовта. За едно писмо, в което някой обикаля света и търси цветя за любимата си, само и само да я зарадва. Писмо, което на финала се оказва не това, което всички си мислим, че е, но след себе си води още повече любов и сближава (но и разделя) много хора. Любов към идеята да вървиш по стъпките на някого, който е изживял това силно чувство.

На второ място имаме любов към семейството. Тази книга ни показва колко е важно да знаеш от къде си тръгнал и да можеш да получиш отговорите за своите минало и род. Да знаеш историята си и да се чувстваш част от нещо, а не свободен електрон, който търси постоянно своето място в света.

Дейвид Уайтхаус

И накрая вече имаме просто любов. Любов, заради която си заслужава да преглътнеш егото си и да не обръщаш внимание на подробностите от миналото. Любов, заради която можеш да полудееш и да не можеш да познаеш себе си. Любов, заради, която си готов да убиеш.

Това бе първата ми среща с Дейвид Уайтхаус и определено тя ми хареса. Според мен идеята за книгата е много интересна, различна и стилът на писане на автора е лек. Книгата се чете бързо, не натоварва и въпреки много сюжетни линии нищо не загуби своята логика. Всичко бе като един пъзел, който с помощта на автора заедно наредихме и се получи един красив завършен финал.

Определено препоръчвам да прочетете „Ловецът на цветя“ и да се докоснете до магията, която създава тази книга.

CONVERSATION

„Нейните действия преследват мен. Може да сме избегнали възмездието, но ръцете ни са все така изцапани с кръв. Лежим в леглото си, сравнително удобно, докато водата и рибите разяждат тялото на Феми. Изкушавам се да я разтърся и да я събудя, но какъв смисъл от това? Дори да успея, тя само ще ми каже, че всичко ще се оправи, и веднага ще заспи отново.

Затова броя – овце, патици, пилета, крави, кози, плъхове и трупове. Броя до забрава.”

Искам да прочета „Сестра ми, сериен убиец”, още като я видях сред номинираните за наградата „Букър”. Стори ми се интересен сюжет, който може да ни предложи една различна история, която не сме чели до този момент.

И в общи линии Оинкан Брейтуей е написала точно такава книга – изненадваща, със сюжет, който е непредвидим и във всеки един момент може да поеме в съвсем различна посока от очакваната. И въпреки че не мога да кажа, че е най-доброто нещо, което съм чел, то определено тази книга не ме разочарова.

Накратко в книгата се разказва за две сестри – Кореде и Айола. Сестри, които са различни като деня и нощта. Както на външен вид, така и в житейски план. Сестри, които са преживели толкова много, че са си обещали винаги да бъдат една до друга.

Затова когато телефонно позвъняване прекъсва вечерята ѝ, Кореде знае какво се очаква от нея: чифт гумени ръкавици, туба с белина, здрав стомах и нерви от стомана. Сестра ѝ Айюла току-що е пробола с нож поредния си приятел, а Кореде отново трябва да почисти местопрестъплението. „Направих го при самозащита", гласи дежурното обяснение на извършителката, но истината е малко по-различна. За Кореде обаче няма друг вариант – тя обича красивата и разглезена Айюла, за нея семейството винаги е било на първо място. Или поне така си мисли, докато докторът, в когото е влюбена, на свой ред се влюбва... в по-малката от двете сестри. А този път Кореде, и без това разкъсвана от ревност, трябва да избира кого от двамата да защити.

И така, след като Айола решава, че все пак ще бъде с възлюбленият на Кореде се завърта интригата в романа и изведнъж нещата започват да се случват наистина бързо. Като цяло книгата поддържа интереса и определено има динамичен сюжет. Според мен много трудно би доскучала на някого, просто защото във всяка една глава разбираме нещо ново за сестрите или се случва нещо, което променя тотално случващото се. Когато видях обема на книгата очаквах, че този дебютен роман ще е кратък, но бързото темпо на сюжета наистина те кара да не усетиш кога си преполовил книгата.

Определено писането на Оинкан Брейтуей ми допадна. Изградила е героите по точния начин и не е прекалила в техните характеристики. Няма пресоляване на манджата, както от гледна точка на персонажи, така и на сюжет.

Хареса ми, че авторката не пише повърхностно – напротив! Има големи идеи дори зад най-простото действие на героите. Най-малкото ми допадна, че има причина Айола да убива своите приятели, а именно, че те не търсят нещо повече от хубаво лице и не искат да задълбаят повече в отношенията си с нея. Агресивният баща в миналото и неговите действия спрямо цялото семейство, също дават едно обяснение на поведението както на Айола, така и на Кореде. Много ми допадна и че на финала на книгата излиза, че Кореде е по-лоша от сестра си. Защото Айола може да е сериен убиец, но Кореде е тази, която до последно не може да вземе решение дали да я предаде.

Оинкан Брейтуей

Единственият минус на тази книга, според мен, е че авторката е можела да задълбае още малко над криминалната нотка. Някак си като затворих книгата имах нужда от още малко разследване, още малко типични криминални действия ... още около петдесетина страници. Не повече. Развръзката също не ми допадна кой знае колко, но пък финалът е от моите любими – тези, които загатват, че историята определено не е със затворен край.

Накратко „Сестра ми, сериен убиец” е един наистина добър дебют, който ви препоръчвам да прочетете за някой уикенд, между другото. Ще ви бъде интересно, а и наистина няма да съжалявате, че сте отделили време на книгата.

CONVERSATION

„Прочел някъде, че почеркът е отражение на душата, Билодо на драго сърце заключаваше, че душата на Сеголен би следвало да е несравнимо чиста. Ако ангелите пишеха на ръка, то несъмнено го правеха по този начин“

Това е книга, която ме намери сама. Влязох в книжарницата, прочетох анотацията и просто реших, че трябва да я прочета. Тази моя книжна интуиция никога не ме е подвеждала, не го направи и сега. „Странните преживелици на един пощальон“ от Дени Терио е интересна, леко налудничава и изпълнена с много култура история, която те потапя във водовъртеж от кореспонденция и изгубваш представа кое е реално и кое не.

Главен герой е пощальонът Билодо – самотник на 27 години, който живее на деветия етаж в компанията на златната си рибка Бил и лицата от киноафишите по стените на апартамента му. В ерата на интернет работата на пощальона изглежда скучна, понеже разнася предимно сметки и служебни формуляри из Монреал. Но попадне ли му лично писмо, сякаш е намерил съкровище! Билодо не го доставя на адреса, поне не веднага. Отнася го вкъщи и го отваря на пара. Едно писмо променя живота му и пощальонът попада във възбуждащата игра на любов, поезия и смърт.

Обичам книги, които ми дават обща култура, а тази е една от тях. В „Странните преживелици на един пощальон“ Дени Терио подробно ни въвлича в японската култура и по-специално изкуството на писането на хайку. Обяснява ни както литературните специфики за него, така и посланията, които може да носи. Светът, който е около тази поезия. Предназначението му в света на главните герои. Цялата книга е написана с голямо уважение към Японската култура и си мисля, че всеки, който обича тази страна, ще остане доволен от начина по който е описано всичко.

Tерио без проблем влиза в главата на главния ни герой Билодо, който наистина е загубил представа за реалността. Веднъж навлязъл в личното пространство на двама непознати, той заживява в една огромна илюзия, от която му е трудно да се откъсне. Авторът с изключително внимание и с финес описва състоянието на Билодо, разказва ни това, в което той вярва и ни дава може би логична причина, защо върши всичко това. Дори тогава, когато сюжетът става искрено налудничав читателят отново е готов да намери оправдание за случващото се, независимо то дали е логично или не.

Цялата книга носи едно странно настроение, в което обаче се влюбваш и не можеш да я затвориш. Тя изключително добре разглежда взаимоотношенията между хората, както на хартия, така и в реалния свят. Показва ни как не трябва да реагираме, когато сме наскърбени и как винаги трябва да мислим по какъв начин нашите действия влияят на човека отсреща. Също така ми хареса и темата за кръговратът на живота, който е навсякъде около нас, но просто трябва да имаш очи да го видиш. В този ред на мисли мога да кажа, че финалът ми е любимата част от книгата, защото е точно такъв какъвто обичам – умен, завършен, непредсказуем.

Дени Терио

Това бе първата ми среща с Дени Терио, но определено няма да е последната и с интерес ще следя нещо ново от него на българския пазар. Тук е моментът и да изкажа наистина доброто ми впечатление от издателство „Лист“, което винаги поставя името на преводача още на корицата на всяка своя книга. Преводът на Калоян Праматаров в този случай е отличен.

Ако искате книга, която да ви потопи в Японската култура, да ви разсее, разсмее, а може би и замисли, то „Странните преживелици на един пощальон“ е за вас и ви препоръчвам колкото се може по-скоро скоро да се потопите в тази странна, но много хубава история.

CONVERSATION

Абонамент за: Публикации ( Atom )

Book Adventure Club

„Дарът“, който не те оставя безразличен

CONVERSATION

Back to the Classics: „Тайнствената непозната“

CONVERSATION

„Ловецът на цветя“ - една различна любовна история

CONVERSATION

Сестра ми е сериен убиец. Да мълча ли?

CONVERSATION

„Странните преживелици на един пощальон“ - когато японското хайку среща канадските пощи

CONVERSATION

За мен

Търсене

Харесайтe във Facebook

по издателство

Book Adventure Club

„Дарът“, който не те оставя безразличен

CONVERSATION

Back to the Classics: „Тайнствената непозната“

CONVERSATION

„Ловецът на цветя“ - една различна любовна история

CONVERSATION

Сестра ми е сериен убиец. Да мълча ли?

CONVERSATION

„Странните преживелици на един пощальон“ - когато японското хайку среща канадските пощи

CONVERSATION

За мен