Book Adventure Club

„Странен беше този свят, чиято красота опияняваше очите ѝ , но чиито противоречия невинното ѝ съзнание не можеше да разбере.“

„Quo Vadis“ е исторически роман на полския писател Хенрик Сенкевич, от 1895 година. Заглавието е заимствано от житието на Симон Петър, който напускайки Рим, среща Христос и го пита: „Господи, къде отиваш?

Най-известното произведение на полския класик Сенкевич среща читателя със света на древен Рим, управлението на Нерон и пътят на християнската вяра.

„Светът се основава на измама, а животът е илюзия. Душата също е илюзия. Трябва да имаш достатъчно ум обаче, за да различиш приятните илюзии от неприятните.“

Роман, в който Рим е привидно бляскаво място, което в същността си малко по малко загнива от пороци, разврат и убийства. История за падението на една от най-великите империи, за загубата на ценостти, за страха и пагубното действие на самозабравата, но и за спасението, за вярата и щастието, изградено върху любов, не върху омраза. Нерон – Меднобрадия цезар на „вечния град“ всъщност е един шут, който търси поле да изявява своите „таланти“ и нехае за хората и света, един император, готов да подпали собствения си град, за да напише след това поема...

„В този парад на пищността и величието човек не знаеше къде да гледа.“

Това е една история, изпълнена с болка, тъга, гняв, щастие и непреклонна вяра. Вяра в нещо непознато, нещо невидимо, но и истинско... И любов. Любов, въпреки омразата, прошка, въпреки злините... И надежда. Надежда, че в крайна сметка доброто ще победи злото и правдата ще въздържествува.

„ […] и не е достатъчно да обичаме добрите, а трябва да обичаме и лошите, защото само с любов може да се премахне злото в тях.“

“Quo Vadis“ от Хенрик Сенкевич е роман, основаващ се на борбата на доброто и злото. Преплитането на всяка една емоция, всеки едни трепет, всяко усещане (било то болка или любов), успяват да въвлекат въображението на читателя в тази битка, в която краят не е ясен. Но накрая вярата успява да унищожи гнева и омразата и сред руините ражда любов.

„ [...] щастието е да искаш това, което искат боговете, следователно то зависи от нашата воля. Но аз мисля, че има друго, по-голямо и скъпо щастие, което не зависи от волята, защото само любовта може да ни го даде. “

Автор: Темелина Трайкова
Прочетете още:

Back to the Classics: „Десет малки негърчета"

Back to the Classics: „Парфюмът. Историята на един убиец”

Back to the Classics: „Любовникът”

Back to the Classics: Мрачната „1984“

Back to the Classics: „Тайнствената непозната“

CONVERSATION

„Яростта на нахлуващия от прериите студен есенен фронт. Усеща се: ще се случи нещо ужасно. Слънцето ниско в небето, мъждукащ светлик, изстиваща звезда. Повей след повей безредие. Дърветата се гънат, температурите падат, иде краят на целия северен култ към материалния свят.“

Америка, на ръба на една от най-тежките си кризи в модерната история на страната. Едно американско семейство наднича над ръба на същата пропаст, към която го тегли страхът и миналото.

В няколко ревюта прочетох, че „Поправките“ е заявката на Франзен за великия американски роман. Но по-скоро се явява кандидатурата, която ще представи огромният му писателски потенциал, а по-късно и затвърди.

Без да съм чела другите му книги, бих си позволила да се съглася с тези твърдения.

„Поправките“ е една великолепна сатира на американския материализъм и стремежът към успех, сляпата вяра на хиляди хора, които се самозалъгват, че са предопределени за велики дела. Действието на романа прескача времевите линии от бъдеще към минало, но основният сюжет е ситуиран в навечерието на спукването на балона за „най-дългият период на икономически разцвет“. Книга е и деликатна дисекция на американското семейство, обременено от фалшиви възгледи за приличие и авторитет, изгубено между консуматорството и радикалните политически възгледи.

Семейство Ламбърт, непрекъснато се стреми към успехите, дори някои от членовете му ги завоюват триумфално, с измамната страст, че правят това което желаят. Истината е, че се надпреварват със страховете и всичко онова, което си опитват да оставят зад себе си. Грешките от миналото са проблясъци, които трудно подминават трите деца на Алфред и Инид. Неотменна е вината, която хвърлят върху родителите си за всички свои трудности в живота, а мисълта, че ще се превърнеш в родителите е още по-голяма движеща сила, за да завоюваш американската мечта.

Измамните илюзии за сила и власт, които са така присъщи на човечеството за опровергани от реалността. Един от любимите ми моменти е в частта на Гари, когато разсъждава, че всъщност „никой не иска да е неготин“, но някои трябва да се нагърби със задачата да е обикновен.

Най-хубавото нещо в книгата е майсторското писане на Франзен, което трансформира ежедневието на героите си в нещо изпълнено с живот и действие, а всъщност е просто тривиална рутина. Така и Ламбъртови са пределно обикновени.

Езикът на книгата е вълнуващ, вдъхва живот на старите мебели в къщата в Сейнт Джуд, отмерва тиктакането на часовника с ехо, разлиства разхвърляните страници от ръкописа на Чип. С това писателско преобразяване, всяка една малка трагедия и победа са описани с мащаба на Шекспирова пиеса и военно действие. Вътрешният свят на героите и много по-богат и жив, отколкото реалното им съществуване, затова чрез техният монолог оживява и цялата среда. Така, както за всяко семейство, неговата лична борба е най-съществената и драматична из целия наниз от човешки съдби.

„Усеща се, ще се случи нещо ужасно.“ Това е част от въвеждащото изречение на „Поправките“ и много поетично отразяване нарастващото напрежение за очаквания крах.

Алфред, бащата, е внимателно сглобен образ на отиващото си поколение американци, вярващи в идели, които днес нямат същата стойност. Разбира се носи със себе си всички недостатъци и предразсъдъци на времето си. Но мисля, че той е единственият, който въпреки болестите, които замъгляват съзнанието му, живее в реалността осъзнато. И без изгубени стремежи.

Джонатан Франзен

Контрастът и приликите между Ламбъртови е също толкова майсторски и добре написан, въобще удоволствие е да се чете Франзен. Обожавам Гари, съпричастна съм с Инид, Чип ми е любимец, Денис ме остави безразлична.

Може би единствено не ми допадна прекалено бързият финал. Цялото растящо усещане за нещо неприятно ескалира на заветната Коледа у дома, след което скоростно приключи.

Но въпреки това, книгата ми хареса много, четенето беше удоволствие и компенсира, каквито и да е други недостатъци в сюжета и героите.

Нареждайки се до Дона Тарт и Майкъл Шейбон, Джонатан Франзен се превърна в един от любимите ми американски писатели. Докато наваксам с други негови книги, прочита му определено си струва, както и мястото сред най-добрите съвременни писатели.

Автор: Магдалена Младенова

CONVERSATION

„Акулите с отрязани перки поне бяха виждали дъното на океана и утехата им беше, че знаят точно накъде пропадат.“

От много отдавна съм си набелязал да чета „Синът на управителя на сиропиталището“ от Адам Джонсън и естествено го започнах в най-натоварените си две седмици от месеца. Изпити в университета, работа ... определено тази книга трябва да се чете във време, когато имаш възможността да й се отдадеш напълно. И въпреки това романът на Джонсън ми беше интересен, любопитен и доста ползотворен спътник през тези две натоварени седмици.

Книга, която определено не се чете бързо, не се възприема лесно, но ти дава поглед отвътре на една страна, в която свободата, дори в 21-ви век, е нещо, за което гражданите в Северна Корея са чували, но никога не са виждали .. да не говорим дали са го усещали.

„Синът на управителя на сиропиталището“ е подробна, пълна с истини, които могат да ви стреснат и да се запитате наистина ли това се случва сега. Книга, която не спестява нищо и може би заради това е донесла наградата „Пулицър“ на своя автор. Роман, който си е поставил за цел да бъде един ярък портрет на една държава и я е постигнал с лекота.

В романа си Адам Джонсън е създал едни прекрасни герои, които са много любопитни. Първо се запознаваме със сина на управителя на сиропиталището Джун До. Той е един от „сираците на държавата“, въпреки че и двамата му родители са живи. Майка му е отведена в Пхенян заради красотата си и за забавление на партийните и военни лидери, а баща му не смее да си признае, че има син и той живее сред сираците в сиропиталището, за да не попадне на място, от което няма да се измъкне до края на живота си.

Докато е дома Джун До дава имена на сираците, като те получават едно от 114-те имена на героите на КНДР и след това биват привлечени в армията. Самият Джун До се обучава за мисии, които изискват специални умения в пълна тъмнина. Както всеки в Северна Корея, той работи където бива поставен, без да има някакъв избор. Съдбата го отвежда и на малко рибарско корабче, за да подслушва честотите и докладва за всичко. Докато държавата не се намесва отново и му отрежда най-голямото приключение в живота. Приключение, което променя живота му напълно. Така пред нас се разкриват още герои. Актрисата Сън Мун, един агент, който се има за един своеобразен „изповедник“ в ролята на биограф на наказаните за провинения, лидери на Корея и още много.

Джонсан просто е пресъздал положението в Северна Корея толкова добре, че всяка прилика с действителни лица не е случайна и определено има своя реален еквивалент.

За мен това е една от най-силните книги, които съм чел. Не толкова като стил на писане, начин на разказване, а по-скоро като тема, послания, това, което ни казва. „Синът на управителя на сиропиталището“ ни показва една държава отвътре и изобщо не крие какво се случва в нея. Книгата ме вкара в размисли. И то големи. За това какви късметлии сме да се родим в държава, в която определено имаме избор как да живеем живота си. За това всъщност какво е свободата и ако цял живот сме живели без нея можем ли да я познаем, когато тя е пред нас?

Адам Джонсън задоволи и моето журналистическо желание за достоверност. За ужасите в тази страна. За жестокостите. За това как една грешна стъпка или неправилно поведение според управляващите, може да доведе до твоето изчезване от лицето на земята. За това как в един и същи момент, всички знаем, че в Северна Корея стават всички неща описани в книгата, но изсипани наведнъж на листа буквално звучат сюрреалистично.

Адам Джонсън

Стряска тази книга. Но и учи. Аз лично обожавам книги, които ми дават обща култура и едновременно с военното положение в романа научих доста за корейската култура, за разбирането на това общество какво е то животът и си припомних „1984“ с високоговорителите и историите минали през призмата на управляващите. Много научих и за бита на тези хора - как преживяват дните си, от какво се страхуват, за какво мечтаят.

Това е книга за саможертвата, героите и славата. Книга за това колко голяма е цената, която трябва да платиш просто, за да бъдеш свободен.

И въпреки че накрая ми натежа и определено трудно я дочетох, за мен „Синът на управителя на сиропиталището“ е книга, която, когато се чувстваш готов, е хубаво да я прочетеш. Ако щеш за обща култура, ако щеш да видиш просто колко по-различен може да е животът в една страна, в която, ако ослепееш, започваш да се съмняваш дори в собствения си син.

CONVERSATION

„Животът не е концерт по желание. Или го приемаш, или го променяш.“

Из „Магазинчето за чай и щастие"

14-ти февруари е празник, който и ние от „Book Adventure Club” решихме да отбележим по нашия книжен начин с две истории, които нямат претенцията да бъдат най-великото нещо, което сте чели. Романите на Мануела Инуса ви пренасят на една уличка, където пет приятелки изживяват най-хубавите, тъжните и романтичните си моменти и ги споделят с всеки, който влезе в техните магазини. Теми реши да ги събере в едно ревю и ви представя една двойна доза от любов, школад и чай.

„Магазинчето за чай и щастие“

В поредицата си „Валери Лейн“ немската писателка Мануела Инуса ни пренася на една очарователна малка уличка в Оксфорд, където няколко приятелки сбъдват мечтите си, споделят неволите си и се подкрепят в търсенето на щастието, любовта и добротата. А в свободното си време се наслаждават на следобедния чай, вскусните бонбони и сладките приказки.

Нека изпием чаша хубав чай в компанията на петте приятелки!

Лори е горда собственичка на малък магазин за чай на красива уличка в Оксфорд. Тя е щастливка, защото е успяла да превърне най-голямата си страст в кариера. „Ъгълът на Лори“ ухае прекрасно, а човек може да опита чаша чай от всяко кътче на света. Уютният магазин привлича с хармония и топлина, каквито излъчва и самата собственичка.

„От миризмата, която напомняше за отминали времена. От старото дюшеме, което така хубаво скърцаше, когато стъпваха върху него. Лори обичаше това място, то й вдъхваше усещане за защитеност и доближаваше всички мъничко повече до Валери Бонам.“

„Магазинчето за чай и щастие“е роман със свой собствен чар, роман лъхащ на ароматен чай и стоплящи сърцето истории. Представя ни ценностите на хората, живеещи в едно сплотено общество, където всеки е приятел със съседа, а дразгите и неволите са оставени далеч на заден план.

„Мястото обаче било повече от магазин, защото скоро след откриването си се превърнало в един вид убежище, в което хората намирали уютно кътче и получавали не само гореща напитка, но и внимание. “

Лори заедно със своите приятелки, също собственички на магазинчета на Валери Лейн, са пример за едно искрено приятелство и любов. Момичетата - еталон за доброта, са винаги готови да подадат ръка на нуждаещ се или да стоплят сърцето му с добра дума и чаша ароматен чай. Пет жени, готови на всичко за приятелството, и борещи се докрай за любовта!

Мануела Инуса

„Не след дълго станало традиция в сряда вечер Валери да отваря вратите на магазина за жените от града, които идвали при нея, благодарни, задето могат да й доверят своите скърби и радости. Пиели заедно чай и си приказвали за какво ли не. Днес тази традиция е продължена от група жени, взели пример от Валери Бонам.“

За жалост, не всичко в живота на Лори върви толкова добре, както магазинчето й и приятелството й с момичетата. Тя от месеци мечтае нейният привлекателен доставчик на чай – Бари, да я покани на среща, но това все не се случва. Но когато около теб има четири приятелки, готови да ти помогнат (със съвети и шоколад ), нещата няма как да не се развият добре. Любовта малко по малко се прокрадва в живота на красивата собственичка на „Ъгълът на Лори“.

И ако искате да изпитете чаша хубав чай в приятна компания, „Магазинчето за чай и щастие“ е подходящ избор, които ще стопли сърцето ви в студените зимни дни!

„Магазинчето за шоколад и мечти“

Във втората книга от поредицата за Валери Лейн „Магазинчето за шоколад и мечти“ Мануела Инуса ни разказва историята на Кийра, горда собственичка на шоколатерия.

Кийра е момиче, което обича живота, така както обича шоколад. Мечтае за живот изпълнен с любов, красота и щастие. Привидно има всички тези неща, но действителността е различна. Приятелят й Джордан винаги намира нещо, което да не му хареса (било в Кийра, в живота или работата) . Това натъжава Кийра и тя се чувства зле, освен в понеделник, тогава в магазина идва един специален клиент, който кара момичето да се сияе от щастие и да мечтае за бъдеще изпълнено с любов и красота.

„Понякога животът ти подарява втори шанс за любов“

Както и в първата книга и тук присъстват останалите приятелки Сюзан, Лори, Орхид и Руби, а освен тях се появява и нов наемател на магазинче на Валери Лейн и изпълва уличката с още красота. И те отново са готови на всичко, за да помогнат на приятел и да накарат човек да се чувства по-добре.

Историята на Кийра е изпълнена с шоколад и мечти и ще ви накара да обикнете сладката собственичка на магазинчето, да искате да станете нейна приятелка и да опитате от шоколадовите ѝ изкушения.

„Магазинчето за шоколад и мечти“ е сладко изкушение, което обещава да ви достави удоволствие с аромат на шоколад и мигове изпълнени с топлина.

Автор: Темелина Трайкова

Снимки: Любен Спасов
Прочетете още:
Двойна доза Иън Макюън
Двойна доза Магда Сабо
Двойна доза Анджела Марсънс
Двойна доза Виктор Пасков
Двойна доза Камелия Кучер

CONVERSATION

„Щом се изясни, че намерените на полето кости вероятно никога няма да бъдат индетифицирани, хората се отдръпнаха и се почувстваха измамени. Тръпката изчезна, вълнението бе ограбено от живота им.“

Ужасно много харесвам Греъм Нортън – страхотен водещ, още по-добър комик, с умерено чувство за хумор, което ми пасва идеално. Когато разбрах, че от „Колибри“ ще издават негова книга се ентусиазирах много. Нямах търпение да го видя в една различна светлина – да разбера какво е сътворил в света на книгите и дали ще ми хареса толкова колкото го харесвам на малкия екран.

Е, за жалост, не се получи така както очаквах.

Накратко в книгата се разказва за едно отдалеченото ирландско село Дънийн, където животът е спокоен и монотонен, но само привидно. Брид Риърдан посяга към чашката за утеха, изисканата Ивлин Рос смята живота си за пълен провал, а симпатичният сержант Колинс се е превърнал в лаком шишко. Тъмните тайни на селото започват да излизат наяве, когато на строителен обект случайно са открити човешки кости. Докато всички подозират, че жертвата е Томи Бърк, отдавна изчезналият любим на Брид и Ивлин, сержант Колинс се залавя с първото сериозно разследване в невзрачната си провинциална кариера и се натъква на старо любовно съперничество, стаен гняв, огорчение, скръб и разкаяние.

Това е една книга за тайните, които с времето са се превърнали в огромни и грозни лъжи. За погубването на живота. За изпуснатите възможности. За изборите, които правим.

„Мъртва точка“ ми тръгна много добре. Нортън е създал един трогателен роман, в който се преплитат комедия, драма, мрак и много любов в различните й разновидности. Самият той пише четивно. С характерното си язвително остроумие и с подкупваща откровеност анализира дълбоко противоречивата човешка природа, която и с хубавите, и с лошите си страни те кара да се привържеш към героите. И въпреки че не може да избяга от своя комичен стил и има доста от иронията му, Греъм Нортън се е постарал да създаде един криминален роман, който да е сериозен и да набляга на много проблеми в съвременното ни общество.

Проблемите с тази книга дойдоха може би към средата, когато тя ми стана изключително еднотипна. На моменти дори скучна. Хубавата идея се разми и някак си повече се наблягаше на вътрешния свят на героите и какво ги тормози в сегашната ситуация, а не на криминалната нотка, която остана на заден план и дори ми се стори безсмислена.

Греъм Нортън

Нямахме разследване като хората. Нямахме органи на реда, които да ни придават усещането за един добър криминален роман. Имаше много изневери, вдигане на чашки, семейни отношения, странни чисто човешки поведения.

Финалът ми беше скучен и очакван. Не ме развълнува и не успя да ме впечатли. Някак си след първата половина не се случи нищо интересно, което ме разочарова.

Или аз съм очаквал много от автора, или просто не му е достигнало нещо, не зная. Но определено затворих книгата със смесени чувства. Наистина добра идея. Хубаво написана с умно изградени герои, но скучновата, пълна с клишета и не толкова добър финал.

Определено ще залагам на „Шоуто на Греъм Нортън“.

CONVERSATION

„Вие, госпожо Кристи, ще извършите убийство. Но преди това ще изчезнете.“

Обичам криминалните романи, обичам и Агата Кристи. Не е случайно това, че всеки я признава за гений в това да напише роман пълен със съспенс, интересни герои и една английска елегантност. Затова, когато разбрах за съществуването на поредицата „Мистерии с Агата Кристи“ веднага пожелах да прочета какво е успял да сътвори друг фен на писателката – Андрю Уилсън.

„Талант за убийство“ е една наистина приятна книга, която е написана с едно голямо уважение към Агата Кристи, нейното творчество и лична й история. Но нека започнем с фактите.

На 3 декември 1926 г. Агата Кристи целува дъщеря си за лека нощ и изчезва безследно за 11 дни. Никой не я вижда. Никой не може да каже и причината това да се случи. Започва мащабно издирване. Цялата полиция се впуска в търсене на „кралицата на криминалните романи“. В акцията се включват хиляди доброволци, сред които и сър Артър Конан Дойл. Историята разказва, че той предоставя една от нейните ръкавици на медиум, който да попита духовете къде е изчезналата Агата. Много от почитателите на авторката също се включват в операцията по издирването ѝ. Полицията много бързо открива колата на г-жа Кристи, изоставена край пътя. Но от писателката няма и следа.

С напредване на разследването и липсата на каквато и да е информация около авторката, започват много спекулации. Появява се версия за самоубийство. Друга версия, която се прокрадва, е за убийство, извършено от съпруга ѝ. След 11 дни писателката е забелязана от камериерка в хотел в курортно градче в Северен Йоркшър. Тя е отседнала там под фамилията на любовницата на мъжа си – Нийл. Агата Кристи твърди, че е получила амнезия и не помни нищо от тези напрегнати 11 дни. До края на живота си избягва темата, говори много малко за това и така и не се разбира всъщност какво се е случило и каква е причината за него.

И тук се появява книгата на Андрю Уилсън – „Талант за убийство“. Авторът е заклет фен на Агата Кристи и решава, че ще представи своя версия за това какво се случва през тези 11 дни и защо писателката не го е споменавала досега. С леко намигване, още в началото на книгата, той заявява, че информацията я има лично от госпожа Кристи, но са се разбрали да минат 40 години от смъртта й, за да я публикува.

„Талант за убийство“ не е лоша книга. Четивна е, има лек съспенс, някои случки на финала ме изненадаха и ми беше любопитно какво ще стане. Самият автор няма претенциите да е написал нещо велико – просто чрез тази своя творба отдава почит на един от най-големите си идоли.

Определено си личи, че Уилсън е почитател на Агата Кристи. Из цялата книга са пръснати факти за нея, цитати от книги, споменаване на името на романите й, как ги е измисляла, как се е чувствала от това, че е популярна и четена. Уилсън е подходил и с нужното уважение към личната й история, като фактите, които са известни по изчезването на Кристи така умело ги е вплел в своята фикция, че все едно четем реалните събития така както са се случили. Дори страничните герои имат своя реален еквивалент и съдба, а Уилсън е намерил достойно място и на тях в романа, та даже им е отредил роля в сюжета на Кристи.

Дори стилът му на писане наподобява този на великата авторка и това отново го отдавам на наистина големите му симпатии към нея. На мен както писането на Агата Кристи, така и на Андрю Уилсън ми вървеше леко и ако имах повечко свободно време щях да я прочета много бързо. Добро решение част от романа да е написан от името на самата писателка.

Криминалната нотка в романа ми хареса – маниакален доктор се вдъхновява от един от персонажите на Агата Кристи и по този начин иска да навреди дори на самата авторка. Идеята е добра. Единствено според мен можеше да не се обръща толкова внимание на разследването на полицията в романа, защото читателят всъщност знае къде е Агата Кристи, губи се интригата и на моменти тази част от историята доскучава.

Анрю Уилсън

И въпреки че не е най-добрият криминален роман, който съм чел, ви препоръчвам „Талант за убийство“, тъй като е една различна идея, любопитна за тези, които не знаят истoрията на Агата Кристи, а и финалът е отворен и води към втората книга от поредицата, която също звучи много интересно.

Снимка: Ива Панайотова

CONVERSATION

Абонамент за: Публикации ( Atom )

Book Adventure Club

Back to the Classics: „Quo Vadis“

CONVERSATION

„Поправките“ - великолепна сатира на американския материализъм

CONVERSATION

„Синът на управителя на сиропиталището“ – ярък портет на една държава

CONVERSATION

Двойна (любовна) доза Мануела Инуса

CONVERSATION

„Мъртва точка“ или различното лице на Греъм Нортън

CONVERSATION

Има ли Агата Кристи „Талант за убийство“?

CONVERSATION

За мен

Търсене

Харесайтe във Facebook

по издателство

Book Adventure Club

Back to the Classics: „Quo Vadis“

CONVERSATION

„Поправките“ - великолепна сатира на американския материализъм

CONVERSATION

„Синът на управителя на сиропиталището“ – ярък портет на една държава

CONVERSATION

Двойна (любовна) доза Мануела Инуса

CONVERSATION

„Мъртва точка“ или различното лице на Греъм Нортън

CONVERSATION

Има ли Агата Кристи „Талант за убийство“?

CONVERSATION

За мен