Първата ми среща с Франк О'Конър


„Някои момчета са женчовци по природа, но аз бях женчо по убеждение.“
Избрах да започна ревюто си с този цитат от разказа на  Франк О'Конър „Геният“, защото освен че така започва сборника „Моят едипов комплекс и други истории“, той вплита в себе си настроението на цялата книга. 

За мен първата среща с ирландския автор бе забавна и определено различна. До този момент не бях чел нещо от него, но ми го нахвалиха, а и ирландците по принцип са ми интересен народ с любопитни разбирания за живота, затова без да се замисля си взех книгата. 

По принцип не си падам много по разказите. До момента може би единствения сборник, който наистина ме е спечелил, е този с изгубените истории на Фицджералд, а мнението ми за творбите на О'Конър е полюсно.
Това, което ми хареса най-вече в тях е, че ми бяха забавни. Изпълнени с интелигентен хумор, който те кара да се смееш на глас (това не ми се беше случвало отдавна) и без претенция, което допринася за цялостната емоция в сборника. Придава й автентичност. Докато четях книгата буквално част от Ирландия дойде у дома със своите особености и един весел, бързо ядосващ се народ. Франк О'Конър описва сънародниците си по един много колоритен начин, като придава техния бит, поведение и култура много успешно върху страниците на „Моят едипов комплекс и други истории“. 

Героите в разказите са обикновени хора, със своите минуси и плюсове. Хора, които могат да те изненадат с дадено свое решение. Да те удивят как в себе си могат да съберат омраза към някого, а в следващата секунда да го обичат и да искат да спасят живота му. Някой може да нарече героите на О‘Конър простовати – за мен той ги е направил истински. Хареса ми колко искрени са в общуването си и как казват в очите и хубавите, и лошите неща на събеседника си. 

На моменти намирах доста прилики между нас българите и ирландците на О‘Конър. Както те, така и ние умеем да се ядосваме бързо, да направим кавгата, без да мислим за последствията. Също толкова добре умеем от нищо да направим нещо – да видим проблем там, където го няма, а като всичко се нареди да останем с пръст в уста. Също така обаче обичаме родината си еднакво и сме готови да умрем за нея, дори когато това не е много наложително.
Освен случки от всякакъв характер със своите герои, в разказите на О‘Конър има и много неща, от които можем само да се учим. Истории за доблест. Вярност към родината, към другаря, към това, в което вярва.

Нещо обаче не ми достигна да се свържа изцяло както с  Франк О'Конър, така и с неговите истории. Някак си не намерихме пътя един към друг и на моменти някои разкази ми бяха скучновати. Имам си любими, които ще помня дълго време, най-малкото защото в ситуацията, която се намираме успяха да ме усмихнат и да ми предадат положително настроение, но цялостно определено не мога да кажа, че книгата ми е сред фаворитите. 

Ще завърша ревюто с още един любим цитат от разказа „Лудите Ломасни":

„Ти може да се мислиш за голяма работа само защото четеш Толстой и не ходиш на църква, ама и ти ще си глътнеш езика, ако някоя кукличка поиска да те вкара в леглото си.“

Прочетете още:

CONVERSATION