„Нощ в Каракас“ или когато личното е политическо

„Докато измислях надписа на гроба й, осъзнах, че смъртта настъпва най-напред в речта – когато изтръгнеш подлозите от конструкцията в сегашно време и ги поставиш в конструкция в минало време. Така действията придобиват завършеност.“

Според мен, когато една книга е написана красиво, дори най-тежката тема не дотяга на читателите. Те са запленени. От историята, от наистина доброто писане, от разказвача, който ги води из съдбите на своите герои. А когато тази книга е преводна и самият превод е направен изключително добре, тогава магията е пълна и като затвориш последната страница у теб остава само едно огромно удоволствие от четенето.

Точно такива емоции породи у мен „Нощ в Каракас“ на Карина Сайнс Борго. Книга, която още от първата страница ме заплени с начина по който представя историята. Роман, който смесва толкова много неща в себе си, че не може да бъде определен с една дума. Автор, който със сигурност приема темата лично и си личи от текста. Всяка дума, запетая е сложена точно където трябва и носи конкретно послание към читателите.

„Нощ в Каракас“ е дебютен художествен роман за Борго. Преди това тя е писала само нехудожествени текстове. Дебютът й обаче е великолепен и съчетава нейната професия, журналистиката, с литературата.

Аделайда Фалкон – това е жената около която се завърта историята в книгата. Една жена, която губи майка си в началото на романа и това бележи цялата история, с която ще се запознаем. Борго ни прави свидетели на една изключително силна връзка между майка и дъщеря, която нито смъртта, нито времето ще успее да заличи.

През цялата книга образа на майката присъстваше във всяко едно действие на главната ни героиня. Аделайда обсъждаше с нея решенията си, допитваше се до нея, спомняше си какъв е бил животът им докато тя е била малка и майка й я е гледала сама. Виждаме как едно малко момиченце не е било готово да се раздели с майка си и продължава да подържа образа й жив, за да й напомня коя е. А към финала на книгата това става от изключително важно значение.


По принцип сме свикнали реалните събития в някоя книга да са за фон. Време отрязък, който определя действията на нашите герои и нещата, които им се случват. Определено си личи, че Карина Борго е журналист, защото тук политическа обстановка е самата история. Чрез личната драма на своите герои авторката обрисува положението в една страна, в която да живееш е абсолютен подвиг.

Отново чрез фикцията се вижда колко е ядосана Борго на тази своя страна. Целият роман е една гневна статия за това как Венецуела се оказва нещо повече от добро настроение и конкурси за красота. Това е място, в който всеки ден някой се бори за своя живот, а това да си стоиш вкъщи определено не е спасение. Борго е написала един репортаж от първо лице, в който се говори за ужаса да живееш в Каракас всеки ден. Това съществуване се оказва невъзможно и бавно се превръща в една продължителна нощ. Нощ в Каракас, която няма край.

В тази книга надеждата не се вижда почти никъде, дори когато главната ни героиня може би достига нещо, за което мечтае. До последно този роман е песимистичен и апокалиптичен, но въпреки това не натежава. Красивият изказ от време на време се заменя с грозни думи, точно за да подчертае болката, отвращението, тъгата на всички, които се налага да живеят там. Защото в един и същи ден може да загубиш майка си, апартамента си, спомените си ... всичко. И да няма кой да ти помогне по никакъв начин.

Карина Сайнс Борго

Постоянно правех паралели и с книги, които прочетох малко преди „Нощ в Каракас“, а именно – „Захвърлени в Америка“ и „Бял прах“. И в трите книги ни се показа как държавата играе огромна роля в това някои хора да се мислят за недосегаеми, а техните зверства да остават ненаказуеми. Как управляващите злоупотребяват с властта, която имат и спомагат хората да не издържат, да не искат да живеят, да правят неща от отчаяние, които не са им присъщи. Нямаше как да не направя паралела и за нашата страна, в която всеки ден се сблъскваме с подобни примери.

Ще завърша ревюто по-оптимистично и отново ще заговоря за изкуството в този роман. За наистина доброто писане. За страхотните метафори в книгата. За преплитането на жанрове толкова умело, че някак си се е получил един нов, който ще го свързвам специално с Карина Сайнс Борго. Тук е моментът и да спомена страхотния превод на Анелия Петрунова, която е уловила духа на книгата, посланията, които носи и ни го поднася на български с цялата красота на нашия език.

Докато четях  красивия текст на „Нощ в Каракас“ съзнанието ми постоянно правеше паралели с друго страхотно заглавие, а именно „Отивам си е възвратен глагол“, чийто превод от Бистра Андреева все още държи първото място в личната ми класация за „Най-добър превод“, но определено Анелия Петрунова се е справила също толкова добре.

Препоръчвам ви „Нощ в Каракас“. Дава обща култура, написана е красиво и единствено ще обогати както вас, така и душата ви.

CONVERSATION