Book Adventure Club

„Пия много, но не се напивам – мислех за свое успокоение. Имах нужда само от една глътка. Винаги съм възприемала алкохола като смазка – защитен слой срещу всички остри мисли в главата ти.“

Във второто издание на рубриката „На кино с книга“ отново обръщам внимание на един роман, чиято екранизация по удивително добър начин е уловила духа на книгата. Отново се спрях на сериал, по простата причина, че историята изключително много ми хареса.

Признавам, че посегнах към „Отворени рани“ само и единствено, защото исках да изгледам сериала с Ейми Адамс. Нахвалиха ми го много, но както обикновено аз предпочитам първо да прочета романа, а след това да се потопя и в света на киното.

В крайна сметка останах много доволен. И от книгата, и от сериала.

Романът ме изненада много приятно. Очаквах трилър, който да залага на кръв и убийства на деца, а не толкова на отношения. Кръв и убийства естествено имаше, но определено „Отворени рани“ е роман за семейството и как взаимно може да се бележим до живот със своята неприязън един към друг. Това е книга за родителството, преживяването на травмите, преодоляването на себе си, зависимостите, психичните заболявания. Книга, която ще ви държи в напрежение до последната страница и точно в края ще ви изненада.

Джилиан Флин ни запознава с младата журналистка Камий Прийкър, която се опитва да събере парчетата от объркания си живот в Чикаго. Напуснала родния си град при първа възможност, тя е ужасена, че се налага да се върне. Причината – убийствата на две местни момичета, които трябва да отрази. Убийствата са жестоки и никой не може да приеме, че е възможно някой различен от голям силен мъже да ги направи.

В родния си дом, провокирана от стари страхове и напрегнати семейни отношения, Камий започва прекалено да се идентифицира с жертвите. Тя упорито търси отговори и рови все по надълбоко в историята. Готова ли е обаче да разбере истината? И когато стига до нея всъщност цялата истина ли разбира? Все въпроси, на които няма да получите отговор буквално до последната страница на книгата.

„Отворени рани“ е типичен пример за това как понякога човек, за да разгадае някоя мистерия, стига до дълбините на своите тайни и е принуден да ги разкрие. Книгата е една емоционална въртележка, която е пропита с алкохол, цигари и много „лекарства“.

Изключително ми хареса, че криминалната история в романа е само основа за това, което всъщност иска да говори авторката. Да, търсим убиец и си има полицейско разследване, което е не по-малко сериозно от други такива, в други книги от този жанр. Но всъщност акцентът заложен от Джилиан Флин са семейните отношения и ценности.

Джилиан Флин

В книгата четем за това как една майка може да обича до смърт едното си дете, но в същия момент да презира и да обвинява другото за всичко лошо, което й се случва на този свят. Само защото детето няма нужда от самата нея. Виждаме как всеки се справя с тъгата по свой начин, като не всеки път той е здравословен. Голяма тема в книгата е и самонараняването, което води до много големи усложнения и белези. И дори тези белези да са по кожата както на нашата главна героиня и наистина да са много, то те са нищо в сравнение с белезите, които не могат да се видят и тя пази от всички, много навътре в себе си. И ги дави с алкохол. През цялото време.  

Много ми допада това, че в книгата се обръща внимание на психичните заболявания и това как може да се справим с тях. Или в случая да не се справим, а да ги задълбочаваме още повече. И в тази книга се вижда как всяко действие на родителя, всяка мисъл, влияе на детето и може да го накара да направи неща, след които да няма връщане назад.

Много ми хареса писането на Джилиан Флин. Хареса ми атмосферата, която създава, детайлите, с които пише. Хареса ми динамичния сюжет, който се забавяше, когато има нужда, за да ни обърне внимание на някой спомен, поглед, диалог. Хареса ми как Флин успя да ме потопи във вътрешния свят на една млада жена, която има милиони вътрешни страхове и във всеки един момент се чуди по кой път да поеме. Определено си мисля, че авторката е добър психолог, който умее да вниква в тъмните кътчета на душата на човек и да изкарва наяве светлината. Ако все още е останало нещо от нея.

Хареса ми как всичко се разкри в последните 10 страници от книгата. Краят ме изненада.

Кадър от едноименния сериал

За финал ще кажа, че и сериалът е също толкова добър, колкото и книгата. Актьорската игра няма да я коментирам – всеки един от участващите е на много високо ниво, а Ейми Адамс изключително добре пресъздава вътрешния свят на Камий Прийкър. Историята е ясна – има много малки разлики между книгата и това, което виждаме на екрана. Това, което мен най-силно ме впечатли е, че в сериала са успели да пресъздадат точно тази специфична атмосферата на романа, за която говоря. Всяка една емоция, всеки един поглед, всеки диалог... изобщо смесицата между тези неща ме върнаха към книгата и ме накараха отново да се потопя в този свят, който определено те кара да се замислиш над много неща.

Прочетете още:                                                                                                                        

На кино с книга: „Малки пожари навсякъде“

„... понякога е нужно да се случи нещо лошо, за да разкрие най-доброто в нас.“

Сара Джио е едно от най-популярните имена в света на съвременната литература. Романите й са превеждани на много езици и повечето от тях са в класациите за бестселъри. Авторката умело пленява сърцата на читателите със своите книги, преплитайки различни сюжети и герои с различни съдби, като една истинска вълшебница.

В новия роман на Сара Джио „Всички цветя в Париж“ се пренасяме във Франция по време на нацистката окупация и Париж – градът на любовта, на романтиката и на лукса, който познаваме днес.

Историята е силно въздействаща, разказана с увлекателния и нежен стил на авторката и върви паралелно, разказвайки за две смели жени, живеещи по различно време, но свързани от съдбата.

„Но аз научих, че никога не можем да загубим това, което обичаме дълбоко и истински. То става част от нас.“

Селин – красива, смела и непреклонна, живее по време на нацистката окупация на Париж заедно с баща си и малката си дъщеричка Кози – въплъщение на мъдростта, която децата притежават. В най-трудните моменти именно Кози е тази, която дава сила на Селин. Семейството има цветарница, която снабдява целия град с цветя и дарява красота в смутното време на войната. Селин е преживяла две тежки загуби (на майка си и на съпруга си), но въпреки всичко намира сили да продължи да живее и да се бори за оцеляването на семейството си. И всичко върви добре, докато един ден съдбата не я среща с един немски офицер. И тогава войната показва грозната си страна...

Керълайн – американка, загубила всичко в живота си и избрала Париж за едно ново начало, готова да загърби миналото, което й е донесло само мъка и разочарования. Всичко изглежда нормално, Керълайн се е сляла с местното население и вече може да се нарече парижанка, когато съдбата решава да й погоди номер... и тогава животът на младата жена се преобръща с главата надолу и тя буквално трябва да се учи да живее отново.

„Всички ние имаме своя болка, която носим в себе си. Някои са по-лоши от моята, други не толкова. Отдавна научих, че няма смисъл да се предавам. Всички рани се лекуват, дори най-дълбоките. “

Селин и Керълайн са две жени от различна епоха и с различна съдба, но все пак свързани от нещо в което и двете вярват – любовта, прошката и надеждата, че животът не може да е толкова жесток и, че рано или късно лотосът изплува на повърхността, въпреки цялата тиня и мрак на дъното. Освен основната сюжетна линия в романа е вплетена и силната връзка между родителя и детето.

„Прошката е дар – твърдеше терапевтът, когото посетих няколко пъти – както за този, който я получава, така и за товзи, който я дава. Но никой не може да даде този дар, когато не е готов. “

„Всички цветя в Париж“ е роман за спасението, за любовта, за красотата в живота. Роман за прошката и за втория шанс, които, като цветя дори и в каменистата почва на войната разцъфват, готови да озарят с красотата си всеки един живот. Но най-вече роман за силата на духа и вярата в доброто. Сара Джио така добре предава всички тези емоции, че в един момент човек се усеща като част от сюжета, страничен наблюдател, но и деен участник, съпричастен със съдбите на двете жени.

Сара Джио

Книгата разкрива красивата страна на живота, в един грозен свят – пропит от зло, което със силен дух и вяра може да бъде победено. 

„Без значение какво се опитваме да направим в живота си, ние не можем да контролираме голяма част от него. Да, можем да се учи и да работим упорито, и да бъдем добри приятели, любовници, граждани, родители. Но това, което трябва да се случи, ще се случи. Има някаква свобода във вярването, че всичко това вече е предопределено от звездите.“

Автор: Темелина Трайкова

Снимка: Цветомила Димитрова

Прочетете още:

„Винаги“ – роман за любовта, мечтите и хубавата музика

   „Зимните сутрини са направени от стомана, имат вкус на метал и остри ръбове. В сряда в осем заранта през януари се вижда, че светът не е бил сътворен за Човека, във всеки случай не за негово удобство и удоволствие.“

Чаках с голямо нетърпение тази книга на Олга Токарчук. Искам да прочета нещо от авторката още откакто излезе „Бегуни“, но с времето все отлагах и сега реших, че е моментът да се запозная с нейното творчество. Очаквах криминална книга, която да си има всичко – убийство, извършител, мотиви. Този роман обаче не подлежи на един жанр. Това е история, която не може да се вкара в рамка, а и не е нужно.

Това е книга, която отдава почит към Уилям Блейк, който приживе не е бил оценен, но главната ни героиня се води от неговите послания през цялата история. Олга Токарчук е решила с негови цитати да започва всяка глава от книгата и това не е случайно. Цитатите бяха логични, много на място и само създаваха още по-голяма мистика към случващото се в романа.

Главната ни героиня се казва Янина, но тя мрази да я наричат така. Може да се каже, че тя е обсебена от две неща: правата на животните и астрологията. И за двете има ревностни доводи и е почти невъзможно да бъде оборена в спор за тях. Не харесва името си и не разбира защо е нужно изобщо да имаме такива. Тя живее далеч в затънтените гористи краища на Югозападна Полша, в Пласковиж, току на границата с Чехия и точно там ни отпраща тази история. Цялата книга има една мрачна обстановка, каквато е и тази трудна проходима местност, особено през зимата. Затова не е и учудващо, че всички хора, които живеят там са малко или много особняци.

Книгата започва със смърт, но тя е също толкова особена, колкото са и хората в това затънтено място. Един човек е намерен мъртъв, а навсякъде около него са намерени дивечови следи. Човекът е бракониер и цялата работа изглежда сякаш животните си отмъщават за неговите деяния срещу тях. Когато обаче случаите стават много повече от един, нещата започват да изглеждат много съмнителни, а главните ни герои с държанието си само ни подтикват да се замислим: върлува ли убиец в това мразовито място или животните отвръщат на удара с едно безмилостно правосъдие?

Тази първа среща с Олга Токарчук много ми допадна. Нейното писане е интересно, водеше ме през историята плавно, без излишни думи и действия. Любопитното при нея е, че сякаш тя изобщо не държи да има някакъв огромен съспенс или супер изненадващ финал. Напротив – тя ме насочваше към отговора на голямата загадка с една прецизност и натрупване на факти, които сглобяваха бавно голямата картина. Всяка глава беше много важна, защото информацията в книгата е подбрана добре и след като се разбра кой е убиецът аз лично се върнах назад в сюжета и видях къде ни е подсказала най-много авторката. И въпреки че познах как ще свърши книгата, накрая пак се впечатлих от  цялата идея, която е заложена в романа.

Като тема „Карай плуга си през костите на мъртвите“ много ми напомни за романа на Джефри Мур „Клубът на изчезналите видове“. Разликите между двете книги е, че Мур е заложил повече на шокиращите подробности и зверства над животните, докато Токарчук малко по-обрано иска да ни покаже как човекът се мисли за нещо повече от животните и си мисли, че може да прави с тях каквото си поиска. Когато ролите се разменят обаче нещата не изглеждат толкова прости. И двете книги поставят въпроса: Каква е разликата между хората и животните, щом човекът е способен на такива огромни жестокости?

Олга Токарчук

Като писане пък постоянно свързах текста с този на Блага Димитрова и по-конкретно с „Глухарчето“. Не, че има нещо общо като сюжет, но и Блага Димитрова и Олга Токарчук, в тези свои две творби, поддържат една мистичност през цялото време, докато реално историята е супер реалистична. Те обаче залагат на тази мистика в текста, за да накарат читателя през цялото време да се чуди дали това, което се случва в книгата е реално или има някакви не точно „нормални“ сили, които се намесват в развитието на събитията.

„Карай плуга си през костите на мъртвите“ е странна книга, но го казвам изцяло в положителния смисъл на тази дума. През цялото време ми беше интересно и доста забавно на моменти. С прекрасния си стил на писане Олга Токарчук ме накара да се замисля за много теми, а ако обичах да вадя цитати от книги, сигурно щях да изпиша цяла тетрадка. Тя е вдъхнала живот на своите герои, обрисувала ги е изключително добре и им е придала искреност, която не всеки автор може да пресъздаде на листа. Историята няма как да не ти въздейства, а накрая дори и да не си съгласен с извършените от героите неща, романът не те оставя равнодушен, а по-скоро с изградено мнение по въпроса.

Ако ви се чете криминален роман, който обаче не залага на криминалното в историята, то тази книга е за вас.