Баба Дуня rocks

"Не може за всички глупаци на този свят да е виновна радиацията!"

От ИК „Сиела“ за пореден път ни представят роман, за който твърдят, че е в духа на „Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман. Някак си точно Уве стана нарицателно за една хубава история изпълнена с топлина и искрена човещина.



Първият сравнен с Уве бе Мосю Жан ("Мосю Жан в преследване на щастието" от Томас Монтасер), който ми беше прекалено възпитан и тих. След това дойде ред на Артър Пепър („Странните талисмани на Артър Пепър” от Фейдра Патрик), който за мен е много далеч от образа и духа на Уве. Нещо липсваше в тези истории. Нямаше го онзи плам, онова усещане, което да те накара да заобичаш героя и да не искаш да спреш да четеш. 

Затова, когато разбрах, че и „Последната любов на баба Дуня“ от Алина Бронски е сложена в графата „в духа на Уве“ си казах – „Хайде, стига! Не може и тя да прилича на Уве!“.

Е, грешал съм!

Влюбих се в баба Дуня! Обикнах я още на втората страница, когато обясняваше причините поради, които иска да убие петела на съседката и когато си спомняше за красивите си стъпала в миналото. Заобичах така близкия й характер до моя – директна, рязка, готова винаги да работи неуморно. Жена, която следва принципите си и не позволява някой да й казва какво да прави.

Баба Дуня ми заприлича на моите баби на село, които са готови на всичко за внуците си, събират пари за тях, макар и да живеят с малко, а единственият им стимул да продължават да се борят в този живот са децата. Дори и те да са далеч. Дори и да не се виждат с години с тях.

Да, баба Дуня определено е женската версия на Уве.

Но да ви кажа честно – много по-яка! Баба Дуня rocks, хора!

Но нека започнем отначало. 


Действието в романа се развива в село Черново, което се намира в непосредствена близост до авариралата централа в град Чернобил. Но не всеки се страхува от нея! Особено баба Дуня – тя е прочута из цяла Русия, а и не само, защото е първата жена, която се осмелява да се върне в селото след евакуацията, и никой, дори правителството, не може да промени решението ѝ.

Но тя не е за дълго сама – малко след като нейният случай става популярен, към нея се присъединяват още хора, всеки интересен по своему.  

Веднага след Дуня идва старият Сидоров. Той е вторият, който се осмелява да се върне в селото, единствено той има телефон в къщата и отново само той знае кога работи. На 100 години е, но въпреки това има желание да се ожени. Към тях двамата се присъединяват  още нейната съседка Маря, която „си е леко мръднала с нейната коза и с петела”, културното семейство Гаврилови, които не разговарят с никого, и Леночка, която „си стои обикновено у дома, плете един безкраен шал и се усмихва, щом я заговориш”. Последен идва Петров, който „има рак от главата до петите и подлудява всички с въпросите си за книги”.

През първата си половина романът ни занимава с точно тази чудна компания и нейния живот в това забравено и от хора, и от Бога място. Не, че баба Дуня вярва в Бога – тя от малка не го прави.

Докато четях тази част на романа обикнах всички жители на Черново – приех присърце техните съдби и ми беше любопитно тяхното бъдеще. Беше ми интересно заедно с баба Дуня да чета писмата от дъщеря й в Германия и как се разивва животът им там. Вълнувах се заедно с нея, когато разбра, че има внучка. Изобщо потопих се в атмосферата на едно забравено селце, като радиацията е само оправдание за това.

И тъкмо, когато се замислих, че този роман ще ми дойде сладникав и се чудех накъде ще тръгне историята в село Черново пристигна  млад мъж, който води със себе си дете – красивата Аглая. Тя, смята баба Дуня, трябва да е смъртно болна, защото в Черново никой не идва на гости, освен биолози и фотографи, които са облечени в специални предпазни костюми и изследват или заснемат района след инцидента.

Пристигането на Аглая и баща ѝ в селцето променят иначе спокойния живот на тези чудати герои и всички те ще трябва да се справят с ред приключения, сред които сватба, убийство, нахлуване на военни, арест, поемане на вина и несправедлива присъда, затвор, престой в болница, среща с обичната дъщеря и шокиращи семейни разкрития. Да, ще се окаже, че дори самата баба Дуня е живяла в лъжа – а цял живот се е стремяла да бъде здраво стъпила на земята.

За мен „ Последната любов на баба Дуня“ е роман, който те кара да погледнеш над много ситуации по различен начин. Докато го четях се замислих за всички запустели селца, които са остнали с подобни герои и ежеднвени случки, но не заради радиация. Какво е оправданието в този случай?

Присетих се за нашите баби, които стоят сами вкъщи някъде там и само ни мислят. Даже не ни питат как сме, защото, точно като баба Дуня, се страхуват от отговора. Но постоянно в главите сме им ние. Чудят се какво правим, хапваме ли достатъчно, събират пари за нас.

Мисля си, че няма как да не заобичаш баба Дуня. Просто тя е много ... наш човек. Борбена. Абе направо си е люта. А, когато прочиташ как не изневерява на своите принципи, дори това да й коства свободата (буквално), се замисляш къде отидоха тези хора, за които думите значат нещо. Да, мненията й са крйани и не винаги може да си съгласен с тях, но то не е и нужно.

И да, в „Последната любов на баба Дуня“ не очаквайте някакви страшни оригиналности от страна на автора. Не очаквайте сложни сюжети или пък някакъв по-завъртян изказ. Това е история, изпълнена с любов – независимо дали тя е отправена към внучка, която не си виждала никога или към книги, които са на привършване в това селце в „зоната на смъртта“. 

Това е роман, който описва простичките неща в живота. Как миризмата на една пилешка супа може да носи много повече спомени, от каквито и да е други неща, които имаме за важни.

Алина Бронски
За финал мога да кажа, че тръгнах с огромно предубеждение към „Последната любов на баба Дуня“, но историята определено ме спечели. За мен Алина Бронски е един добър разказвач, който ме разходи в едно село, в което по принцип и мен би ме било страх да вляза. Накара ме да започна да мисля като героите - да ги разбирам и дори подкрепям за решението, което са взели.


Роман, който прочетох за 3 часа. Роман, който мисля, че няма да ви разочарова. 

Популярни публикации от този блог

„Бащата на другия“ – история за битките на едно дете

В сърцето на Странджа е още по-вълнуващо!

Тънкото изкуство (да знаеш за какво) да не ти пука