Моята тийн седмица (Volume 1)

„Думите имат огромна сила. И колкото повече биват изричани, толкова по-голяма мощ придобиват.”
Из „Фенка“, Рейнбоу Роуъл

Преди време една моя позната много гордо заяви: „Аз чета само тънки книги!“.

Аз не деля книгите по дебелина, но това го запомних, защото ми стана супер смешно и това за „тънките книги“ ми се загнезди в главата.

Един ден обикалях в книжарницата и започнах да си харесвам само книжки, които буквално бих прочел за един ден, ако имам време. После осъзнах, че съм избрал само тийн романи. Затова реших за една седмица да се потопя в дебрите на тийн книгите, за да видя какво ще изскочи оттам. Отдавна не съм чел нищо типично за този жанр и ми е интересно какво ще ми предложи той сега.
Спрях се на три заглавия от издателство „Егмонт“: „Фенка“ от Рейнбоу Роуъл, „Костенурки до безкрая“ от Джон Грийн и „Ние, Лъжците“ от Е. Локхарт.

И сега ще ви разкажа какво беше за мен това едноседмично книжно приключение.

Започваме с романа, който ми хареса най-малко, а именно:

„Костенурки до безкрая“ от Джон Грийн

Това беше първата ми среща с Джон Грийн и честно да ви кажа скоро няма да има друга. Като цяло книгата не е лоша, но определено стилът на писане на Грийн и темпото, с което се развиваше сюжетът, не бяха по моя вкус.

Накратко книгата разказва за шестнайсетгодишната Аза, която се страхува от всичко, особено от това да не се зарази с някоя болест. Не може да се целува с момче без да се замисли всъщност колко нехигиеничен е този акт. Тя никога не би се вглъбила в тайните на избягалия милиардер Ръсел Пикет, но щом биват намесени награда от сто хиляди долара и безстрашната най-добра приятелка Дейзи, жаждата за разкрития се пробужда в нея. Двете заедно поемат по дългия път и широките граници, които ги делят от сина на Ръсел Пикет - Дейвис, който пък изобщо не крие симпатиите си към Аза. Тя също много кратко време държи щитът си вдигнат.
Аза се старае. Старае се да бъде добра дъщеря, добра приятелка, добра ученичка и може би дори добър детектив, докато междувременно живее в постоянно стесняващата се спирала на собствените си мисли. Спирала, която е безкрайна. Мисли, които са толкова натрапчиви, че тя не може да ги заглуши докато не успокои себе си я с някое хапче, я с дезифенктант.

Ще започна с нещата, които ми харесват в книгата. Определено „Костенурки до безкрая“ на моменти е забавна, особено диалозите между тези добри приятели. Симпатични са и описните неловки първи срещи. Хареса ми, че книгата набляга и на някои принципи и житейски уроци, над които всеки по-млад читател може да се замисли и да прецени кое в неговото поведение отговоря на тях.  Хареса ми и това, че чрез Аза отново тези по-млади читатели ще се запознаят с едно психично заболяване – обсесивно-компулсивното разстройство и ще се научат да го разбират и различават, вместо да го осъждат и подиграват. Хареса ми, че Аза постоянно търси смисъла. На каквото и да е.
Джон Грийн
Проблемите ми с тази книга се опират единствено и само със самия Джон Грийн. За мен пише много монотонно и целият му стил на писане ми дойде ... досаден. Не ми хареса как вместо тази интересна идея да се разивива бързо и буквално да ме накара да „изям“ книгата, ме отегчи и дори я прочетох насила. На моменти самата Аза ми стана досадна. Разбирах я. Съчувствах й. Харесваше ми как не спира да търси отговори. Но Грийн я направи дразнеща за мен. 

Много по-добре бяха нещата с ...

„Ние, Лъжците“ от Е. Локхарт

Ето това е книга, която ме изненада. Приятно. Започнах я с желание. Заплени ме още в началото и тъкмо да ми стане скучна, финалът ми зашлеви такъв шамар, че ми остави приятно усещане за цялата книга.

„Ние, лъжците“ ни въвежда в затворения свят на идеалното семейство Синклер. То е семейство-мечта – наследствено богатство, частен остров за лятото, перфектен външен вид на всичките му членове и също така перфектен личен живот. Или поне това е, което светът вижда от Синклерови. Главен персонаж е Каденс Синклер Истман, която смело и без заобикалки повдига завесата на този идеален живот в опит да си спомни какво се е случило през лятото, когато е била на 15. Групичката им се състои от  нея, братовчедите й Мирън и Джони, а през лято осем към тях се присъединява и Гат – доведен брат на Джони. Точно Гат е катализаторът, който показва на останалите, че са Лъжци. Група от четирима приятели - Лъжците, чието приятелство предизвиква разрушения. Революция. Инцидент. Тайна. Лъжи след лъжи. Истинска любов.

Накратко казано – една група, заради която всичко се променя. Завинаги.

Ние, лъжците“ определено ми хареса. Да, чел съм и по-добри неща. На моменти мога да я определя, че ми беше прекалено „тийн“, но някак си стилът на Локхарт, светът, който е описала и усещането й за писане оставиха у мен чувство за удовлетвореност от това, което чета. Да, към края сюжетът започна леко да доскучава, някак си буксуваше на едно място, но точно тогава авторката спря всичко и представи един може би логичен финал на книгата, който дори ме натъжи. Определено Локхарт е разбрала кога трябва да спре. И го направи на най-точното място.
Е. Локхарт
Много ми хареса и това, че Локхарт е обърнала внимание на  един от най-глемите проблеми на модерното общество, а именно за размитите ценности и непочитане на семейството. Как парите, дрънкулките, имотите са по-важни от човека до теб, а когато видим простата истина, че те нямат никаква стойност вече е късно и няма как да върнем времето назад. 

И завършвам с ...

„Фенка“ от Рейнбоу Роуъл

Това е книга, която може да се нарече типична за този жанр. Любов, колеж, притеснително момиче, отракано общително момче. Писателка. Мечтател.

С ръка на сърце обаче мога да кажа, че точно тази книга ми хареса от първата до последната страница.

„Фенка“ ни въвежда в света на Кат, която е фенка на Саймън Сноу. Заедно с близначката й Рен са вманиачени по книгите за Саймън още от деца. Всъщност именно това им увлечение им помага да приемат по-леко факта, че майка им ги напуска. Четат, препрочитат, посещават форуми, пишат фенска литература за Саймън, обличат се като героите и чакат с нетърпение последната книга.

Сестрата на Кат е надраснала детското си увлечение, но Кат не може. Не иска. Сега двете са на път да заминат за колежа, но Рен е заявила твърдо на Кат, че не иска да бъдат съквартирантки. Кат трябва да се справя сама. И така, новата й съквартирантка се оказва груба, професорът й по творческо писане смята, че фенската литература е краят на цивилизования свят, а красивото момче от курса иска само да си говорят за думи... На всичкото отгоре Кат не може да спре да се тревожи за баща си, който е крехък и обичлив човек и не е бил сам никога досега.


Рейнбоу Роуъл
Рейнбоу Роуъл съвсем успешно ни пуска в главата на Кат и заедно с нея ни води през приключенията, които й се случват само за една година в колежа. Като се започне от семейните проблеми, през това коя е тя като писател и се завърши с любовта, която я връхлита от необичайно място.

Историята определено е интересна, но може би най-хубавото на „Фенка“ е самата Рейнбоу Роуъл. За мен тя е абсолютната противоположност на Джон Грийн. Романът се чете супер лесно и леко. Историята върви гладко и те оставя просто и ти да се потопиш в нея, сякаш го преживяваш за себе си. Начинът на писане на авторката е увлекателен и така описва своите герои, че ти буквално се привързваш към всеки един от тях.

Книгата наистина си заслужава четенето. Дори вече да не сте тийнейджър. Дори да не обичате любовни истории.
*************
Това беше моята тийн седмица. Много скоро ще се завърна към този жанр, защото ми харесва начинът, по който се разива и историите, които се предлагат от авторите. Това е жанр, който определено не е за подценяване и може да те научи на много неща – просто зависи по какъв начин го четеш. Като всяка книга. 



Популярни публикации от този блог

„Бащата на другия“ – история за битките на едно дете

В сърцето на Странджа е още по-вълнуващо!

Тънкото изкуство (да знаеш за какво) да не ти пука