Двойна доза Виктор Пасков

„А колкото до любовта... трябва да приемеш, че тя преди всичко е болка. Дълга, дълбока, постоянна болка, която се понася с безкрайно смирение и търпение. Много повече страдание, отколкото удовлетворение.“ 
из „Аутопсия на една любов“
„Двойна доза ...“ е една от най-любимите ми рубрики в блога. В нея ударно ви представяме два различни романа от един и същи автор, с който сме се сблъскали. Тази рубрика предоставя възможност, ако не сте прочели нещо от някой писател, да го направите и то да имате избор с коя негова творба да започнете. Днес за първи път в рубриката се включва и Маги, която се е потопила в творчеството на Виктор Пасков и определено има какво да ни каже за него.
***************
„Германия, мръсна приказка“
За Пасков слушах доста през миналата година. Почти в края на тази се срещнах и за първи път с него, с едно доста ударно, цинично, мръсно, рокендрол начало. 

Така и ми препоръчаха „Германия, мръсна приказка“, много рокендрол е, като за теб е. Но подходих с доста резерви към всеобщият култ предизвикал един непознат до този момент за мен писател. 

С Виктор Пасков вече се познаваме. С младия Виктор, с негото алтер его, с неговите спомени, които вероятно са се размили и преиначили. Но все още дъхат на несигурност, порастване, на хаоса, както е наречено, и на цялото изгубено поколение на соца. 

Държа на наблегна на темата за порастването, изгубването/намирането. Защото социалистическата линия в романа е основна, както и неизменната критика, ясно ти става, че това е вик на срещу догмите, вик за свободата, за избор. И разбирам болката на крещящия, просто вече съм се наслушала на тази преповтаряна тематика.

Това, което преобърна "Германия, мръсна приказка" за мен е именно поривът на младия Виктор, поел към уж светлото си бъдеще в ГДР, както и крахът на илюзията.

"Германия, мръсна приказка" е вулгарна смесица от поетика, критика, призив. Тя оформя един много истински и необуздан роман за порастването, за изгубването най-вече на мечтите, с които си живял и за клишираното намиране на щастлив финал. Но той ти харесва, приказката трябва да приключи оптимистично, другото е история.

По един специфичен начин, този роман трябва да е разказан така грубо, така нахвърляно, в текста непрекъснато се бият цинични сцени с поетични импресионистични картини. Пасков си играе с текста, забавлява те, отвращава те, набива ти яростно в главата, това което е мъчило него и цяло едно поколение. Крещи ти го. Така както Виктор в романа не можеше да укроти бясно напиращите като бездомни кучета думи. Да искаш да изразиш толкова много, буквално бомба от емоции, от впечатления, но да не знаеш как да го направиш. Сбълъсък на два различи свята, които се оказват толкова еднакви, че българсакта колония в гестхауза, всъщност е мини проекция на социалистическото българско общество, което заменя страха от една управа с друга. Мизерството на посредственият живот, който потиска артиста, а всъщност има ли значение като не знаеш кой си?
Виктор Пасков
Така злобно, голо нахвърляни един след друг пасажите, всъщност образуват една цялост, която решава да бъде приказка. Не е красива приказка за приспиване, по действителни събития със неслучайни лица. Искрен разказ от първо лице, който не ме "докосна" толкова със социалистическите си мотиви, колкото си личните. Това е една лична, бунтарска, рокендрол изповед на един разочарован и ядосон млад човек. Това е вътрешна борба, изразена и катализирала във враждабената среда на чуждата държава, която отблъсква дори визуално. Днес посланията на текста, продължават да важат със същата енергия, години след като социализмът си е отишъл. Мотивите остават универсални, а начинът по който са поднесени те вкарва в размисли за собствената си приказка.

За да намери героя отново смисъл в това, което го прави щастлив, най-просто и явно - в изкуството. Не случайно е тиражирана фразата, "Въпреки живота всичко е любов". Ами любов е, така казва поуката. Любов не към поредната жена, любов към живота и самото му естество. Дори да не е реален, това е красивият и заслужен финал на едно порастване и проумяване.
„Аутопсия на една любов“
Чувството след края на „Аутопсия на една любов“  е идентично с това, което изпитах след като затворих "Германия мръсна приказка". Адски силна книга, построена така, че никак не очаквах въпросният край, който ми хареса и най-много.

Цялата страст, мъчение, цинизъм, болка - леещи се много ефирно и на място под перото на Пасков, бяха погълнати и изплюти също така зрелищно, както и бяха построени.

За да се роди абсолюта, миража може би, музикантската енигма, която според Пасков, има само един вариант да съществува и да донесе покой и примирение (а защо не истинска радост) на героя.

„Аутопсия на една любов“ е аутопсия на живота и човечеството преди всичко, на обществото и индивида, политическите системи, на хомо сапиенс с първичните си подбуди, на философията и музиката, които одухотворяват първичният звяр. Почти до средата си мислех, че любовта е само метафора, маска, малко прекалено изопачена фантазия дори, но любов има. Не красива любов, но поглъщаща и страстна - еднакво към жената и към джаза.

Не мисля, че читателят без очаквания би имал проблем да разбере и усети идеята и тъгите на Виктор Пасков. Дори да не му допадне, бих препоръчала да се опита да се докосне до него, само опита и срещата с такъв тип писане оставя известна доза гордост, че имаме автор, който има такъв мащаб на идеите и звучи актуално във всяка система.

С риск да се повторя, искам да натъртя, че това е наистина силна книга, много емоционално наситена и много искрена. Усеща се във всяка буква, фраза, метафора.

Виктор Пасков не е точно моят автор, като лично усещане, оценявам като читател това, което се разигра в съзнанието ми след тази книга.И все пак го препоръчвам, защото е един от най-стойностните и мощни гласове, на които съм попадала в съвременната ни литература.

Магдалена Младенова

Още от автора:
Прочетете още:

CONVERSATION