Book Adventure Club

„Това е история за много неща, но най-вече за идиоти.”

Това е едно от първите изречения, които ще прочетете в новата книга на Фредрик Бакман „Тревожни хора”. И въпреки че героите в нея имат своите истории, съдби, проблеми, чувства, които се разгърнаха в книгата и аз обикнах, просто не мога да не се съглася с Бакман, че в крайна сметка този роман наистина ни разказа за едни ... идиоти.

Идиоти, които ме разсмяха, идиоти, които ми показаха друга гледна точка. Идиоти, които описани от шведския автор ти стават симпатични и няма как да ги осъдиш за каквото и да е. „Тревожни хора” определено е една от най-забавните книги на Бакман, която в есенцията си обаче е за болестта на съвременните хора депресията и възможните последствия от нея като самоубийството.

В тази книга Бакман ни поставя в центъра на крайно неуспешен банков обир и един обирджия, който се заключва заедно със свръхентусиазиран брокер, двама кисели любители на „ИКЕА”, жена в напреднала бременност, суициден мултимилионер… и заешка глава в един апартамент за оглед. Сградата е обсадена, а на полицията се налага да води преговори и да носи пица.

В крайна сметка заложническата драма има щастлив край – обирджията се предава и пуска всички, но когато полицаите нахлуват в апартамента, вътре няма никого.Започват серия объркани разпити на свидетели, при което възникват няколко въпроса, около които се заформя класическа мистерия: Как е успял да се измъкне обирджията?Защо всички са толкова ядосани? И какво всъщност не им е НАРЕД на хората в днешно време?

Мисля, че съм го писал и преди, но наистина се радвам колко много се разви Бакман като писател. Започнал като блогър, той успя така да усъвършенства своето писане, че в момента е един от най-добре пишещите съвременни писатели според мен. След „Бьорнстад” и „Ние срещу всички”, „Тревожни хора” ми идва толкова забавна, че по-скоро си припомних стария Бакамн и „Баба праща поздрави и се извинява”. Тази книга ме разтовари, четеше се леко. Шегите бяха много умни, изпълнени със сарказъм и ирония и започвах да се хиля като идиот независимо къде се намирам. Започнах книгата в натоварен период за мен, но ако нямах толкова работа сигурно щях да я прочета за отрицателно време.

И въпреки че, ако някой ме попита без да се замисля бих казал, че новата книга на Бакман е комедия, която разтоварва, все пак той в нея е вплел наистина сериозни теми, които те карат да се замислиш най-малкото как да се държиш с околните.

Основната тема е за депресията и всичко, което може да те доведе до това да изпаднеш в емоционална черна дупка. Да се разведеш, да ти вземат децата, да останеш на улицата. Банката, в която си вложил всичките си пари да фалира и да не ти ги върне, да не виждаш полезен изход от ситуацията, освен да се самоубиеш. В такъв момент ти не виждаш светлина в тунела,а само своите провали и как постоянно разочароваш някого. И в такъв момент вършиш отчаяни действия, много често крайни и фатални.

Фредрик Бакман

В книгата се говори и за любовните отношения. Абе ... като цяло отношенията между хората. Кога се познава, че обичащ някого? Дали, когато го залъгваш с действията си и той се чувства важен или ако стоиш отстрани и го чакаш сам да си помогне? Когато приемаш странностите му или когато спориш с него на всяка дума? Бакман както винаги е изградил героите си толкова добре, че те имат плътност и характер и са едно огледало за това как ежедневно правим грешки в общуването си с хората и ги нараняваме несъзнателно. Понякога една мила дума, едно „Браво”, краткото „С теб съм. Ще се справиш” могат да направят чудеса.

Неслучайно името на романа е „Тревожни хора”. Книгата е една моментна снимка на обществото ни в 21-ви век. Стресирани сме от забързаното ни ежедневие, не допускаме никой до нас и си мислим, че дистанцията от другите ще ни донесе спокойствието към което се стремим. Модерно е да не показваш никакви чувства пред околните, докато отвътре гориш. Работата обзема живота ни и ти се чудиш дали играеш играта или си част от цялата система.

Понякога е хубаво просто да спрем, да поемем въздух и да се огледаме. И тогава може да попаднем на група непознати, включително един заек по боксерки, които могат да ни помогнат и да подредят кашата в главата ни.

Защото понякога просто имаш нужда от хора. Дори и идиоти.

Прочетете още:

„Стига с този Бакман!“

„Ние срещу всички“ = ЕМОЦИЯ

„Сделката на живота ти“ – различната коледна история

„Нещата, които синът ми трябва да знае за света“ – наръчник за бъдещи родители

CONVERSATION

„Вървяха бавно по коридора под зоркия поглед на възпитателя, не като деца, а като инвалиди. Или старци, прекарващи последните седмици от живота си в неприветлив хоспис.“

От доста време не бях чел нещо на Краля. След едно предозиране с 4 негови книги преди години, „погълнати“ последователно една след друга, си дадох почивка от него и наистина чудното му въображение. Всички коментари около „Институтът“ обаче ме накараха да посегна отново към Стивън Кинг.

Това е книга, която определено за мен е нещо различно от него. Накратко – няма го хорър елемента, от който да ме е страх да спя сам в стая. Това е роман, който по-скоро набляга на конспирацията. Става дума за деца с паранормални способности, които се използват като оръжие и един евентуален сценарий за това какво се случва зад кулисите на световната политика.

Книгата започва с описанието на един герой, който впоследствие ще се окаже важен за историята и разбира се, типично за Кинг, той започва да живее в едно малко американско градче, с чудати и откровено странни обитатели. Истинския екшън обаче започва, когато една нощ в къща на тиха уличка в предградията на Минеаполис похитители убиват родителите на Люк Елис, а него натоварват в черен джип.

Операцията отнема едва две минути. Люк се събужда в Института, в стая, която прилича досущ на неговата, само дето няма прозорци. А щом излиза през вратата, вижда други врати, зад които живеят други деца с особени дарби − телекинеза и телепатия, − озовали се там по същия начин като него: Калиша, Ник, Джордж, Айрис и десетгодишният Ейвъри Диксън. Всички те са в Предната половина. Има и други деца, научава Люк, преместени в Задната половина, която по думите на Калиша е: „като призрачен мотел − децата ги настаняват там, но никога не си тръгват“.

В тази злокобна институция директорката госпожа Сигсби и подчинените ѝ са се посветили безмилостно на задачата да изцедят от децата силата на необикновените им дарби. Тук всички са безскрупулни. Ако си послушен, получаваш жетони за автоматите с храни и напитки. Ако не си, получаваш жестоки наказания. С всяка следваща жертва, изчезваща в Задната половина, Люк все по-отчаяно иска да избяга и да потърси помощ. Но никой не е успявал да избяга от Института.

Романът определено ми хареса. Кинг е създал едно място, което е мистично, но в същото време толкова реално, че направо те е страх да се замисляш над темата дали такива институти наистина съществуват. Историята е по-скоро конспиративна според мен, отколкото страшна, както беше обявявана в някои медии. Разглежда се вечния въпрос – дали има хора в световен мащаб, които дърпат конците за всичко случващо се около нас и ако да – по какъв начин? Дори клишираната тема за това, че целта оправдава средствата е заложена и наистина те кара да се замислиш.

Като цяло Кинг и „Институтът“ ме накараха да чета хем с интерес, хем постоянно да се питам даденият герой дали постъпва правилно и как бих постъпил аз.

Не, че съм очаквал друго, но в тази книга Стивън Кинг е брилянтен. Изградил е всеки един от героите толкова точно и перфектно, че за мен тези хора съществуват някъде там. В пространството. Чисто психологически, поведенчески, характерите им .. всичко до последния детайл около героите е преценено и направено както трябва.

За мен специално това е голямото удоволствие при четенето на Кинг – в детайлите. Той винаги изпипва нещата, знае какво да напише и няма случайна дума в неговия текст. Ако е решил да прави препратки към поп културни феномени не прекалява и не си доукрасява, за да се прави на интересен. Ако ще замесва политика – ще го направи умерено без да дразни някой. Ако се заиграва с малцинства от какъвто и да е вид – ще е директен, но не и нетактичен. Всичко това го има в тази книга. Препратките към съвременната политика и всичко случващо се в днешни дни в Америка също ми харесаха.

Сюжетът е много интересен и те увлича без проблем, финалът ми дойде очакван, за жалост не се изненадах въобще. Може би и това е причината да затворя книгата без прекалено голям ентусиазъм от текста.

Въпреки това обаче „Институтът“ си заслужава четенето и го препоръчвам не само на феновете на Кинг.

CONVERSATION

„Мисля, че в днешно време на децата им е много трудно. Благоденствието на страната се е превърнало в бреме, в път без изход. Всичко е наред, ако си бял от средната класа. Затова на младежите нерядко им се струва, че от тях няма нужда. В известен смисъл сякаш няма какво повече да се направи.

-Освен да разрушиш всичко!“

Това може би е от книгите, към които съм подхождал най-грешно. Очаквах обикновен трилър, с криминални елемeнти, в който ще се говори за дете, което заради поредица от случки в живота му решава да извърши масово убийство, което да промени всичко за него напълно.

„Трябва да поговорим за Кевин“ на Лайънел Шрайвър обаче се оказа повече. Много повече.

Това е книга, която буквално ме „изцеди“ емоционално. Това не ми се беше случвало отдавна. Налагаше се да си почивам между отделните глави. Не можех да ги „изгълтам“ наведнъж, въпреки че ми беше изключително интересно. Не знам дали просто, защото съм в по-особено настроение напоследък или просто темата е много чувствителна, но този роман буквално си „играеше“ с мен. Ядосваше ме, изключително много ме дразнеше, натъжаваше ме ... караше ме да се замислям над толкова много теми, че не знаех от къде да започна това ревю. Даже сега не съм сигурен какво точно ще напиша.

Ако трябва все пак накратко да разкажа за какво става въпрос ще обърна внимание на Ива – модерна жена, която иска дете, но в следващия момент не е чак толкова сигурна това ли е правилното решение. Дали заради своите вътрешни борби или може би защото наистина първородният й син Кевин е малко странен, още от пеленаче тя започва една тиха война с него, която обаче води до един фатален край.

В книгата Ива пише писма на Франклин – загриженият баща, който мечтае за перфектното семейство, за сина, с който да играят бейзбол в неделя, за жената, която да е перфектна майка. Бащата, който не вижда нищо нередно в странните ситуации свързани със сина му. Бащата, който иска просто едно здраво американско семейство, в една велика страна. Кевин обаче пораства не такъв какъвто се очаква да бъде и когато Ива вижда, че нещо не е наред се оказва, че за намеса е прекалено късно. Главният въпрос обаче е: Какво точно води до всички тези събития?

Изключително съм впечатлен от „Трябва да поговорим за Кевин“ и по-конкретно от Лайънел Шрайвър. Това е наистина много важна книга и то заради няколко компонента.

Първо това се оказа книга, която не минава по повърхността – в нея се задълбават политически, социални и психологични теми. Разглежда се развитието на цяла една нация, колко точно се обърща внимание на психичното здраве на децата в училище и на няколко пъти се прави намек за проблема с оръжията в САЩ. Чрез своите герои Шрайвър прави една резекция на американското общество и говори за развитието на страната както в положителен аспект, така и за това как се отразява на жителите й.

По романа има и филм, но си мисля, без да съм го гледал, че сигурно той е по-слаб от книгата, не за друго, а защото на страниците й авторката прави едни наистина страхотни размишления за човешкия свят и съзнание. Лайънел Шрайвър влиза в главата на едно момче, което през целия си живот прави впечатление на апатично, незаинтригувано от нищо, но в същия момент излиза, че е вечно ядосано, набелязващо жертвите си методично и с изключителна жестокост и премереност прави това, което си е наумило. Но какви са причините Кевин да бъде това, което е?

Кадър от едноименния филм

За мен силата на книгата идва от това, че обръща внимание на една много трудна, но важна тема – какво значи да си родител? Аз не съм и не мога да твърдя, че моето мнение ще е най-меродавното, но определено тази книга е показно как всяко действие на родителите, всяка дума, всяка мисъл дори, влияе върху бъдещето на децата.

Едното дете усеща всичко – кога е обичано, кога не е искано, кога някой е фалшив пред него и го превръща в една мечта, създадена в един илюзорен свят. Всички тези действия могат да докарат детето до отвращение, желание за мъст, желание да се покаже пред света или пък желание да впечатли родителя си, да го накара по някакъв начин да му обърне внимание, независимо как. Детето просто има нужда от внимание и любов. И си ги взима без значение как.

На страниците на романа Лайънел Шрайвър ни представя два типа родители – единият, който си мисли, че иска дете, но всъщност изобщо не иска да променя начинът си на живот. И когато осъзнава, че е родител и не може да върне времето назад неглижира детето и го наказва за всички свои несбъднати мечти. Но то не е виновно – то просто усеща, че не е желано. Че не искаш да знае как се чувства, че несъзнателно го обвиняваш за всички свои неуспехи. И когато същият този родител усети, че с детето му се случва нещо нередно, в повечето случаи вече е късно. И колкото и да искаш да промениш нещата, толкова по-трудно става това. Защото се започва една война, от която няма да победители.

Лайънел Шрайвър

Другият тип родител е този, който заравя главата си в пясъка. Родител, за който неговото дете е перфектно, всички останали са лицемери, лоши и не го разбират. Родител, който предпочита да живее в свой измислен свят, вместо да се изправи срещу проблемите и да се опита да помогне на това свое дете. В противен случай той само задълбава проблема и не помага нито на себе си, нито на детето. А в много случаи и си плаща за това. Понякога прескъпо.

„Трябва да поговорим за Кевин“ определено се нарежда сред моите любими. Тази книга ми влезе изключително много под кожата и ме накара да се вълнувам сякаш на мен се случват тези неща. Въпреки че ми тръгна трудно и сякаш стилът на писане не е точно моя, тя ме вкара във филма си и не ме пусна докато не я затворих.

Това е книга, която всеки родител трябва да прочете. Особено бъдещите такива. Защото да се направи дете е най-лесно, но отглеждането на един индивид определено не е лека задача. А Кевин определено има какво да каже по въпроса. На всички ни.

CONVERSATION

„Знам само, че точно тук и сега е идеалният момент, точно сега съм на мястото, където винаги съм искал да бъда. На път и същевременно достигнал крайната цел.

И че съм готов.

Готов да се престраша да понеса още една загуба.“

Като фен на криминалетата съм учуден от себе си, че толкова дълго време ми бе нужно да прочета нещо на Ю Несбьо. Хвален автор от всички, препоръчван ми многократно от доста мои познати, които знаят, че обичам този жанр. Е, дойде и неговото време и буквално ме е яд, че не прочетох нещо негово по-рано.

Първото, с което се сблъсквам от автора е „Среднощно слънце“, роман, който не е с легендарния Хари Хуле (както всички около мен ме питаха), но за мен бе много вълнуващ и мисля,че попаднах на страхотна книга като за първи досег с автора.

Както самият разказвач в книгата пише, тази история може да има различно начало и различен край. Самият той е разпилян и по един „разхвърлян“ начин ни разказва историята на Юн/Юлф. Но накратко може да се каже, че действието се развива в селце далеч в северна Норвегия, където незалязващото слънце е способно да те докара до лудост. В това селце от автобуса слиза мъж, който се представя като Юлф и търси място, където да се скрие от най-влиятелния наркобос в Осло, известен като Рибаря.

Доскоро Юлф е работел за Рибаря - бил е силов събирач на дългове, изпълнявал е дори мокри поръчки, но след издънка е изпаднал в немилост. И Рибаря изпраща наемниците си по петите му да го очистят. Попадайки в селцето Косюн, Юлф открива перфектното скривалище. Или поне така се надява. Местните жители, консервативни християни, приемат Юлф, а тъжната, красива клисарка и малкият ѝ син му помагат и му носят храна. Разбира се, нещата много скоро след това загрубяват и привидното спокойствие в селцето носи смърт след себе си.

Определено мога да кажа, че всичко, което ми е говорено за Ю Несбьо през годините не е преувеличено. Страхотен автор, с неповторим стил. Умее да изгражда историята по такъв начин, че те вкарва във филма и ти се превръщаш в участник в действието. Пише увлекателно, а и подробностите, в които навлиза са супер любопитни и не доскучават. Сюжетът на „Среднощно слънце“ ми бе изключително любопитен, като обхваща много теми, които ме караха буквално да не спя и да не ям (не преувеличавам), за да прочета само още една страница. Книгата вплита в себе си както силна лична история, така и типичния криминален роман, с лоши герои, убийства и кървави инциденти.

В тази на пръв поглед тънка книга се говори за това какво си готов да направиш в името на своята кауза, независимо колко благородна е тя и това благородство оправдава ли постъпките ти? Наблюдаваме директно как рано или късно всеки отговоря за своите действия и определено всеки плаща за това, което е направил.

В книгата има много самота, агресия. Агресията като форма на възпитание. Агресията като начин на показване, че някой греши. Тази агресия обаче не е вулгарна и безсмислена, а ни води до други теми – семейното насилие, трябва ли да се мълчи, кога е късно?

Засегната е темата за религията – какво е тя – вяра или може би нещо друго, което води човека по неговия път и му показва коя е правилната постъпка и коя не. Главният ни герой например не е от най-вярващите и постъпките му определено не са богоугодни, но точно тази компания на вярващи, точно това усещане за подкрепа и съчувствие, пробужда у доскорошния престъпник нещо, което той мисли за отдавна умряло.

Ю Несбьо

Това е книга за загубата, но тази, която си готов да приемеш. За момента, в който осъзнаеш, че част от пътя към успеха е осеян с много крачки назад, спъвания и голяма доза загуби. И когато постигнеш целта си, да се изправиш, да посрещнеш резултатите от усилията си и да се подготвиш за нова загуба. Която ще те доведе до още по-голям успех.

Всичко щеше да е перфектно за мен в тази книга, ако не беше този скорострелен финал. През цялата книга Ю Несбьо изграждаше плавно своите герои и действие, и изведнъж към края всичко стана много набързо, получихме развитие, решение на проблемите .. абе като цяло за малко да го изпусна тоя финал, толкова изведнъж се случи.

Но ви препоръчвам тази книга, ако искате да се насладите на чудесния Ю Несбьо и неговото наистина добро писане.

Прочетете още:

Първата ми среща с Тери Пратчет

Първата ми среща с Ф. Скот Фицджералд

CONVERSATION

„- Значи това е библиотека?

Аз: Не, това е книжарница.

Жената: Означава ли това, че хората могат да заемат оттук книги?

Аз: Не, книгите се продават.

Жената: А вие купувате ли книгите? Може ли някой просто да донесе някоя книга, да ви я даде и да си вземе друга?

[започвах бързо да губя воля за живот]”

Още в началото на годината тръпна да ви разкажа за моя любим книжар – Шон Битъл. Той се завръща с втора книга, а аз разбрах за това съвсем случайно. Мисля си, че това е идеалното началото за новата книжна година за мен. Харесвам Шон, неговата уютна книжарница и лудите хора, които работят там. Отделно Битъл ми напомня на мен, когато и аз работех в книжарница и доста се смея с него и с това, че не само аз се отнасям така с капризни и странни клиенти.

След „Дневникът на един книжар” ми беше любопитно дали има какво ново да ни разкаже Шон за „Книжарницата”, но се оказа, че определено има. В тази книга има още нови срещи с любимите герои на Шон Битъл в голямата му, претъпкана и уютна книжарница, с красивите пейзажи на Шотландия.

Виждаме проблемите на човек, опитващ се да преживее от търговия с книги с помощта на саркастичното си чувство за хумор и новата си вярна, но невротична помощница със забележителния прякор Бабчето, пристигнала чак от Италия и която не говори много добре английски. И въпреки езиковата бариера Шон се разбира много по-добре с нея отколкото с Ники, която продължава да се държи с Битъл сякаш тя е шефът и той нищо не разбира от книготърговия.

Също като в миналата книга Шон разказва забавни случки с клиенти, за културния живот в Уигтън, шотландски град, посветен на книгите, чийто календар е изпълнен с фестивали, срещи с писатели и всичко останало, свързано с вълшебната безкрайност на книгата. Запознава ни с различните нововъведения в „Книжарницата” като черната дъска, която събира погледи, харесвания във Фейсбук и много споделяния.

Определено разбирам защо втората книга се казва „Изповедите на един книжар”. За мен тя е много по-лична и в нея Шон споделя своите мисли по много теми, дори за чувствата си към Ана, а до момента това не се бе случвало. Както и в първата си книга Шон Битъл говори за проблемите на книжния бизнес. От една страна как самите хора подхождат към търговците и към книжарниците като цяло, но и от друга – дали онлайн пазаруването ще превземе пазара и магазините ще бъдат принудени да затворят. В това отношение Шон е оптимист и смята, че хората се усещат, че изобщо няма да е добре всичко да се премести онлайн и търговските улици да останат празни.

Шон Битъл

В епилога на книгата той споделя, че след като е приключил писането по „Изповедите на един книжар”, още повече клиенти има в „Книжарницата”, защото има жажда за пазаруване извън компютрите.

Въпреки че има много теми за обсъждане, случки, които да ви забавляват или даже ядосат, колоритни хора в екипа и извън него, основната тема си остава любовта към книгите. И ще завърша това ревю с цитат от самата книга:

„С пари не можеш да си купиш щастие. Но можеш да си купиш книги (което на практика е същото).”

Прочетете още:

„Дневникът на един книжар“ или защо някой би стрелял по Kindle?

CONVERSATION

Абонамент за: Публикации ( Atom )

Book Adventure Club

„Тревожни хора” – смесица между депресия и лудешка комедия

CONVERSATION

Можеш ли да избягаш от Института?

CONVERSATION

Всички ние „Трябва да поговорим за Кевин“

CONVERSATION

Първата ми среща с Ю Несбьо

CONVERSATION

Започвам годината с „Изповедите на един книжар”

CONVERSATION

За мен

Търсене

Харесайтe във Facebook

по издателство

Book Adventure Club

„Тревожни хора” – смесица между депресия и лудешка комедия

CONVERSATION

Можеш ли да избягаш от Института?

CONVERSATION

Всички ние „Трябва да поговорим за Кевин“

CONVERSATION

Първата ми среща с Ю Несбьо

CONVERSATION

Започвам годината с „Изповедите на един книжар”

CONVERSATION

За мен